— Та той никога не е имал шанс. Забрави ли? Мацката направо го отряза — обади се от задната седалка Кийт Бранд.
— Вярно — засмя се Бари.
Саймън започна да си тананика „Мечти, мечти“ на „Евърли брадърс“ и другите двама досадници се заляха в смях.
— Млъквайте — сряза ги Лео. — И тя е като всички други мацки, момчета. Хайде да идем да поиграем футбол.
Силно подразнен, той включи на скорост и натисна педала на газта. Колата потегли със свистене на гуми; в страничното огледало забеляза как Сали погледна в тяхната посока без интерес и после се върна в магазина.
Това го караше да кипи от гняв. Малката хитруша го беше измамила. Беше дошла при него, сладка като бонбон, беше го подмамила, като отлично знаеше, че няма да излезе с него. Мразеше я. Сали трябваше да му е благодарна и да е съгласна на всичко. Трябваше да му се моли покорно да я хареса. Сега ролите им бяха напълно разменени. Тя имаше работа и на практика бе самостоятелна, а той още ходеше в гимназията! Вярно, беше в последния клас, но все пак си бе унизително. Работеща жена и някакъв си ученик…
Лео бе истински паун. Мразеше приятелите му да му се присмиват. Недопустимо. Налагаше се да научи това момиче какво означават добри обноски. Тя щеше да излезе с него, и то пред очите на всички. Иначе…
Тръгна си едва след тренировката, за да не се набива на очи, после отиде до сервиза на баща си на Пета улица, където имаха разрешително за продажба на алкохол и никой не задаваше много въпроси. Лео се запаси добре — няколко стека бира и половин литър водка. Харесваше му най-много, защото после не се усещаше толкова в дъха ти. И беше силен алкохол. Напитка за мъже, нещо, което да му вдъхне смелост, преди да се изправи срещу Сали. Тя имаше навика да му отказва хладнокръвно и надменно, а Лео не искаше да поема рискове. Искаше да й покаже кой е господарят. Прибра бирата в багажника, после отвори водката и отпи голяма, огнена глътка, преди да пъхне бутилката в жабката. Гърлото му пареше и почувства как постепенно започна да усеща действието на алкохола. Много внимателно, тъй като не искаше да привлича вниманието на ченгетата, пое с колата на юг, към главната улица и в посоката, в която знаеше, че се движи Сали на път за вкъщи. Беше доста дълга разходка, докато се прибере в къщата извън града, но тя никога не вземаше автобус. Обичаше да се разхожда, което идеално го устройваше. Включи фаровете си и се зае да оглежда край пътя.
Сали бе уморена, но много доволна. Беше събота вечер, краят на една много благодатна седмица по отношение на бакшишите. Госпожа Елис, съпругата на местния брокер на недвижими имоти, бе останала толкова възхитена от услугите й по време на пазаруването — Сали изцяло бе подновила гардероба й само за един следобед — че бе натикала пет стодоларови банкноти в ръката й. Имаше и над четиристотин от останалите клиентки, което означаваше, че бе изкарала почти едномесечна заплата само за една седмица. Сега в банковата й сметка имаше сериозна сума. За да живеят нормално, им стигаха и хиляда долара на месец. С онова, останало им от първоначалната сума, с която бяха дошли от Лос Анджелис, и спестяванията от почти година работа Сали сега притежаваше тридесет и две хиляди долара и увереността, че ще станат доста повече.
Скоро щеше да е минала цяла година и тогава тя щеше да поиска увеличение на заплатата. Голямо! „Родео гърл“ се радваше на голям успех. Смяташе да поиска поне три хиляди месечно като начало, а вероятно можеше да убеди Илейн да й даде и дял от бизнеса. След като веднъж постигне това, можеше да наеме служители, вероятно дори и да отвори нов магазин, например в Далас. Нямаше защо да се бъхти тук за двадесет-двадесет и пет хиляди годишно.
Може би, внезапно си помисли Сали, може би дори щеше да се върне у дома…
Но, не, още не. Най-напред трябваше да събере поне… Колко, осемдесет хиляди? Така с майка й можеха да си купят малък апартамент. А щеше да й трябва и работен капитал, за да отвори салон за красота в Лос Анджелис.
Колко ли струваше престоят в център за рехабилитация? Вероятно повече, отколкото имаше сега. А майка й се нуждаеше от това. Не, още не бе готова да се върне. Вероятно след няколко години, когато стане на двадесет и една.
Не трябва да се целя прекалено високо, каза си Сали, борейки се с емоционалния срив. Най-напред трябва да се постарая да стигна до Далас, да поработя в големия град…
Някакъв клаксон свирна наблизо, тя подскочи уплашено, завъртя се и стреснато вдигна ръка срещу фаровете, които я заслепиха.