— Толкова си млада, Джейн — опита отново приятелят й.
— И нямаш магистратура по бизнес администрация. Нямаш дори диплома. Не виждаш ли, че останалите ти завиждат?
— Естествено, но не разбирам защо това трябва да ме засяга. — Джейн скочи на крака, силно развълнувана. — Един постига резултати, а друг — не. Само това е от значение. Осемдесетте години отминаха. Не научихме ли поне нещо?
— Ти си само на двайсет и вече си вицепрезидент.
Джейн се наведе над бюрото му.
— Знаеш ли какво казвам на подчинените си, Родри? Нагоре или навън. Ако не са достойни за повишение след определен срок, значи си тръгват. Сега ми кажи защо правилата да не важат и за мен? Ти ме направи вицепрезидент, отговарящ за персонала. Добре, направих каквото се искаше от мен. Оптимизирах работата, няма повече излишни хора. Мотивационните програми са в действие…
— Затова трябва да довършиш започнатото.
— Как ли пък не! — Тя се изправи и приглади с ръка дългата си коса, а той й се възхити, безстрастно. — Не съм за там. Искам истинска работа, в бизнеса. Доставки, мениджмънт, маркетинг — има много възможности.
Евънс остана непреклонен.
— Значи няма средно положение?
— Точно така.
— Тогава чуй какво ще ти кажа без увъртане, Джейн. Ти си хлапе. И вече си повишавана пет пъти повече, отколкото се полага на едно хлапе. Каквото и да показват цифрите, акционерите и, което е по-важно, анализаторите ще вдигнат вой до небесата, ако бъдеш издигната в борда на директорите.
— Обясни ми защо.
— Справяхме се много добре години, преди ти да се появиш — спокойно изтъкна той. — И ще продължим да се справяме и след като напуснеш.
— Но това е глупаво. Ти ми даде задача и срок и аз постигнах отлични резултати…
— И затова ти имаме доверие.
— Но аз мога да постигна много повече. „Шоп смарт“…
— Време е за нагледен урок — отбеляза Евънс. — Този магазин е във върховна форма по отношение на продуктивност и продажби. Никой директор няма да се трогне дали оставаш, или напускаш. Трябва да се задоволиш с поста си, момиче. И не мога да ти помогна, ако откажеш да го направиш. На двайсет години си и би трябвало да очакваш най-малко — минимум — пет години на това място. А и след това има съвсем бегла вероятност да те преместят другаде. Ти си добра в работата си, относително евтин кадър…
— Аз ли не го знам? — ядно подхвърли Джейн.
— Защо да променят нещо? Особено след като всяко по-нататъшно твое издигане би застрашило техните позиции.
— Ами ако напусна?
Евънс вдигна очи към тавана.
— Само на двайсет си и вече получаваш двеста хиляди. Ако напуснеш, значи си глупачка. В тази компания имаш минали заслуги. Където и да било другаде ти ще си просто поредният млад човек без колежанско образование — защото със сигурност няма да получиш блестящи препоръки оттук.
Джейн изръмжа.
— По дяволите!
— Имаш аналитичен ум. — Говореше й със същата безпристрастност, с каквато тя самата се отнасяше към всички. — Сама прецени. Фактът, че си толкова красива, е от голямо значение.
— Ти си имаш приятел, а аз не — сопна се тя.
— Миличка, ако искаш, мога да уредя въпроса само за пет минути.
Джейн се усмихна сърдито.
— Благодаря, не.
Родри Евънс бе умен човек и много добър приятел. Може би в думите му имаше логика. Тя просто не искаше да я види.
— Сериозно. — Той се изправи и отиде до нея. — Мисля, че знам точно от какво се нуждаеш, Джейн. Разочарована си, но не е заради работата. Нуждаеш се от връзка.
— Да, сигурно — отвърна тя.
Родри не разбираше защо тя отхвърля идеята. Осемнайсетчасов работен ден, постоянни телефонни обаждания, взиране в компютъра, докато погледът й се замъгли. На какво приличаше това? Не беше подходящ живот за младо момиче.
— Можеш да се срещаш с човек, който работи, колкото теб. — Евънс се замисли и прехвърли наум неангажираните си приятели. Или поне по-силните от тях; всеки друг щеше да бъде смазан от това момиче. — Сещам се за Джон Растън, инвестиционен банкер. Мъри Красних, той е политик, но много свестен. И Лирой Ласитър, който е висш мениджър в „Уол Март“ — малко по-високопоставен от теб.
Джейн поклати глава.
— Когато е писано, ще се случи.