— Добре. Ти решаваш. Аз съм винаги насреща.
Поне веднъж реши да се възползва от услугите на служебния шофьор. Джейн се чувстваше изгубена, не беше сигурна какво да стори по-нататък. Искаше нова работа и мъж — човек, който да заглуши онези критични гласове, които я наричаха развратница. Искаше подкрепата на съюзниците си, но все пак разбираше, че иска нещо нечувано. И все пак самата движеща сила на капитализма й подсказваше, че вече би трябвало да е получила по-високия пост.
Докато пълзяха бавно по Пето авеню, заседнали в трафика, Джейн се замисли за живота си, за миналото и приятелките си. Къде ли беше Сали? Какво ли прави сега? Ами Хелън? Дали бе родила няколко деца и се наслаждаваше на живота си в някое предградие в Египет? Дали понякога се сещаше за нея и Сали?
Но това бяха луди мечти, каза си Джейн. Приятелствата не траеха вечно — защо ли някога си бе въобразявала друго? Е, вероятно в нея говореше носталгията, но тя бе твърдо решена да разбере какво е станало.
Желанието й да се докаже, да покаже на всички, че е нещо повече от разглезената дъщеря на безполезен английски дипломат, вече бе утолено. Беше изтощена, но бе на път да стигне до върха по един или друг начин.
През последните две години живееше като отшелник, толкова бе затънала в работата си, все едно е монахиня. Най-голямата ирония бе, че я смятаха за развратница — но на Джейн не й беше смешно.
Ако можеше пак да има приятели, щеше да е много хубаво.
Не че не се бе опитвала да ги намери. Но семейство Яна не искаха да й кажат нищо, а никъде в Тексас не намери и следа от Сали Ласитър. Веднъж късметът за малко да й се усмихне. Бе открила, че Сали е работила в салон за красота в някакво малко градче в Щата на самотната звезда. Но после си бе събрала багажа и напуснала и никой нямаше и най-малка представа къде е отишла. Изчезнала посред нощ, банковата й сметка била закрита и хазяйката й нямала адрес, на който да препраща пощата.
Трябва да опитам пак, каза си Джейн. Макар да нямаше представа откъде да започне.
Даде бакшиш на шофьора, усмихна се ведро на портиера в сградата си и се качи с асансьора до дванадесетия етаж. Апартаментът трябваше да е нависоко — категорично го бе заявила на брокера си. Манхатън и работата й бяха пълни със стрес. Отвисоко градът изглеждаше толкова мирен; в офиса си, както и у дома, Джейн Морган искаше да бъде в облаците.
Жилището й бе обзаведено със същата мисъл. Хладни оттенъци на бялото, тон в тон, подчертани от някоя и друга мека възглавничка в нежно бежово или сиво, като изхвърлени клони и кости на брега на океана. Всичко бе в бледо–бежово с оттенък на розово или сиво, перлено и кремаво. Джейн бе подбрала успокояващи неутрални цветове. Много далеч от стила на баща си с подвързаните в кожа книжни томове и древни статуетки, тя се бе потопила в стила на Манхатън — изчистен, опростен, истински буфер между нея и света.
Беше безукорно подредено и чисто. Вече не се налагаше сама да търка ваната с белина, нито да се мъчи да умори хлебарките с глад. Камериерката й Джанет идваше три пъти седмично. Управителят на сградата се грижеше за ежедневната доставка на храна и свежи цветя — лилиуми, бели лалета и белоснежни рози, чиито деликатни листенца се открояваха ярко върху тъмнозелените листа.
До ниското си легло, дизайнерска изработка, Джейн държеше няколко книги — една за архитектура и няколко биографии на известни личности в бизнеса.
Усмихна се и вдигна томчето за Дейвид Гефен, легендарния бизнесмен в музикалната индустрия. Да, беше пристрастена. Животът й, домът й, дори и заниманията й в свободното време, всичко бе свързано с крайната цел.
Това бе хубаво, но не бе достатъчно.
Следващия месец й предстоеше отчет за работата. Ако „Шоп смарт“ откажеха да я преместят, щеше да напусне. Огледа апартамента си и мислено се сбогува с него без капка съжаление. Джейн Морган се бе научила да пътува с малко багаж в този живот.
Някъде другаде я очакваше нещо по-добро. А колкото до приятелките й — щеше да ги намери. Щеше да е хубаво да се види със Сали. Нищо чудно тя да се нуждае от помощ. Джейн изпита пристъп на вина; толкова се бе съсредоточила в целта си, че не се бе постарала достатъчно в търсенето, би трябвало да я намери и да й предложи подслон или хубава работа. Е, това можеше да се поправи — с частен детектив, ако се наложи. Сал можеше да й стане асистент в работата. И щеше да бъде единственият човек на света, който няма нужда да отговаря на супер взискателните й стандарти. Сал щеше да получи хубава кола, страхотна заплата и прилични пенсионни осигуровки само защото идва на работа. А ако Хелън пожелаеше да се върне в Щатите, същото щеше да важи и за нея.