Джейн се усмихна. Беше си заслужила поне тази привилегия. При всеки друг случай Джейн Морган би се потресла от мисълта да назначи някого заради връзките му. Но Сали и Хелън бяха специални. Те можеха да получат каквото си поискат. Джейн щеше да се погрижи за това. Независимо дали в „Шоп смарт“, или някъде другаде.
Имаше нужда от приятелките си. Но без значение какво твърдеше Родри Евънс, нищо друго не й трябваше.
Изобщо нямаше намерение да си търси мъж!
Двадесет и втора глава
На вратата на кабинета й се почука.
— Заета съм — отвърна Джейн, без да отмести поглед от монитора. Беше петък и трябваше да предаде отчета си за югозападните щати.
Вратата се отвори и Родри Евънс надникна вътре.
— Винаги си заета. Отдели ми малко време.
Тя се усмихна и затвори документа, върху който работеше.
— За теб, разбира се. — Погледна към графика си. — Времето за обяд ми е свободно, искаш ли да излезем и да хапнем нещичко?
— Винаги съм вярвал в чудеса — отвърна по-възрастният мъж. — Хайде тогава, искам да си поприказваме.
Заведе го в „Льо Сирк“. Щом компанията плаща, каза си Джейн, поне да хапнат изискано. И без друго не й плащаха, колкото заслужаваше. Поръча си хайвер, задушени миди, а за основно ястие — средно изпечена пържола. Евънс, който не бе свикнал с чак толкова луксозна обстановка, си взе само салата и печена патица. Джейн настоя той да си поръча и чаша шампанско. Бяха в началото на ново десетилетие, хиляда деветстотин деветдесет и първа година, на мода бе показното разкаяние. Магазините продаваха купища карирани ризи, тъй като всички искаха да са като Кърт Кобейн. Дизайнерите наблягаха на черното и сивото, естетиката на монашеските одежди беше шик.
Но Джейн бе непокорна. Макар да бе на двайсет години, тя се смяташе за истинска рожба на осемдесетте години. Лукс, амбиция да успееш сам да се издигнеш от дъното — всичко това бе в кръвта й и никога нямаше да отмре.
— Ами ти? — Родри искаше и тя да се отпусне.
— Още нямам двадесет и една.
Той повдигна едната си вежда.
— Нали не искаш да ми кажеш, че никога не си вкусвала шампанско?
— Естествено, че не е така. Просто не искам да ми потърсят личната карта в ресторант, в който водя бизнес партньори. — Джейн се усмихна иронично. — В хладилника си имам бутилка „Круг“. Но никога не водя битка, която не мога да спечеля.
— Тук ще вдигнем тост на рождения ти ден.
— Дадено.
Тя отпи от прясно изцедения си сок от нар, докато приятелят й се наслаждаваше на шампанското.
— Е, как върви с Питър Ралстън? — Банкер и специалист по сливания и нови придобивки в „Чейс“, наскоро разведен, по-възрастен от нея, считан за красавец. Много стилен.
— Излязохме заедно няколко пъти — отвърна Джейн. — Ходихме в „Нобу“ да хапнем суши… Не мисля, че си паснахме.
— Защо? — Евънс се разстрои. — Май никога не харесваш никого. Стараеш ли се изобщо?
— Аз съм сирак. Не може ли да ми бъде спестено поне четенето на конско за личния ми живот? Да не би сега да се оплачеш, че ще останеш без внуци? — Джейн се засмя и Родри се ухили в отговор. Хубаво бе да я види засмяна. Тревожеше се за нея; понякога се питаше дали е постъпил правилно, когато я бе повишил за първи път. Тя бе толкова неестествено пристрастена към бизнеса.
— Но той беше идеален за теб.
— Очевидно не е бил — иронично отбеляза Джейн. Всъщност, Ралстън пръв бе предложил да прекратят връзката и тя с облекчение бе приела. Той бе прекалено настойчив, явно очакваше веднага да скочи в леглото му. А тя не бе пожелала. Просто не я възбуждаше. Не знаеше точно какво търси, но Питър Ралстън определено не бе човекът.
— Тогава знам с кого трябва да се срещнеш. — Родри кимна, категорично. — Мъж, който е много различен от всички, които си срещала досега.
— Не ме интересува. Сериозно, толкова съм заета. А и съм много млада…
— Но този човек…
— Поредният проклет банкер или конгресмен, или високоплатен адвокат. Не мисля, че ще мога да го понеса. Приеми го, Родри, просто не съм готова за срещи.
— Не е нищо подобно. Мисля си за нещо от родината. Може би точно от това се нуждаеш. Англичанин е.
Това привлече вниманието на Джейн.
— Англичанин ли?