– Разбира се – каза Сайлъс, насочвайки се към вратата. – Със сигурност ще се върна, ако узная повече.
– Преди да си тръгнете – обади се Седрик. – Ужасно съм любопитен откъде ви подхвърлиха тези сведения.
– Анонимно – каза Сайлъс. – Появиха се късно снощи.
***
Беше ми трудно да потуша паниката си, докато двамата със Седрик успяхме да си откраднем набързо един миг насаме по-късно през деня точно преди момента, когато няколко кандидати трябваше да дойдат за следобеден чай.
– Партньорът му има мой портрет! – изсъсках. – Несъмнено предоставен от баба ми, когато го е наела да дойде в Адория.
Лицето на Седрик бе мрачно.
– А „намекът“, получен от господин Гарет, със сигурност е бил от семейство Дойл.
– Виола. Уорън все още ми се струва толкова... не знам. Нещастен. Тя намекна, че може да получа по-голяма „мотивация“ да му обърна внимание.
– И следователно мотивацията е възможно разобличаване и залавяне – ако предположим, че не се омъжиш преди това.
За миг затворих очи:
– И тя несъмнено се надява, че ще се паникьосам и ще използвам Уорън за брака, който ще ме спаси.
– Не. – Седрик пристъпи към мен и хвана ръцете ми – опасен жест, когато всеки обитател на къщата можеше да влезе точно в този салон. – Казах ти преди, никой няма да те накара да направиш това насила. Ще уредим нещата с Никълъс Адълтън, и то бързо. Но докато го направим...
Изгледах го предпазливо. Изражението му беше изпълнено с нежност, но усетих, че имаше нещо, което се колебаеше да ми каже.
– Да? – подтикнах го.
– Ще трябва да се погрижим семейство Дойл да не предприемат повече действия. Трябва да ги укротим. – Той въздъхна. – Съжалявам, Аделейд. Но ще трябва да си дадеш вид, че го желаеш.
18.
– Икорите не знаели, че Хадисън разполага с толкова много златни залежи. Но и защо биха знаели? Те са диваци. Не разработват мини. Не разполагат с нужната технология за това. Цяло чудо е, че изобщо са прекосили морето. Така че договорът ни дава право да се разпореждаме с това злато.
Уорън ме гледаше с очакване и аз успях да докарам нещо, което, надявах се, беше впечатлена усмивка.
– Наистина ли земята се е продавала? – попитах. – Искам да кажа, те са живеели там.
Той се навъси:
– Не разбирам какво питаш.
– Едва ли може да се каже, че това е било нещо, което просто ей така им се е намирало подръка. Това е бил домът им. Когато са сключили договора, къде се е предполагало да отидат?
– Не сме отнели всичките им земи – каза той. – Останаха им в изобилие.
Бях виждала картите по време на учебните си занимания. „Изобилие“ бе прекалено оптимистичен начин за описване на положението.
– И – продължи той – винаги могат да се придвижат към територията на западните племена.
– Няма ли това да породи неразбирателство с тези племена? – попитах.
– Не е наш проблем. Ние сме завоевателите.
Отворих уста да възразя, а после размислих. Така беше в продължение на цялата минала седмица, през която се бях срещнала с Уорън три пъти – два пъти в присъствието на други хора и веднъж насаме. Държанието му не беше точно оскърбително, но много пъти се беше налагало да си държа езика зад зъбите, за да не противореча на мненията му. Бъди обаятелна, беше ме посъветвал Седрик. Не му давай повод да заподозре нищо.
– Колко прекрасно – отбелязах, превключвайки на не толкова противоречива тема. – Да имате на разположение всичкото това злато.
Уорън закима енергично:
– Да. На практика просто се търкаля наоколо и чака някой да го вземе. Разполагаме с твърде малко хора, които да помагат за измъкването му от земята, но мисля, че в мига, щом отправим призива, а аз пристигна и установя по-стабилно присъствие, заселниците веднага ще му налетят. – Изгледа ме многозначително. – Заминавам след две седмици.
Знаех това. Напомняше ми го всеки път, когато бяхме заедно. Фактът, че го отблъсквах толкова дълго, ме беше спасил от сватба преди заминаването му, но знаех, че двамата с Виола се надяваха да уредят подпечатването на брачен договор преди това. Дружелюбното ми държание тази седмица може и да ми беше откупило малко време, но скоро семейство Дойл щяха да настоят за нещо повече.
– Извинете ме – казах, надигайки се от стола си. Той незабавно също се изправи. – Трябва да си проверя прическата. – Това беше вежлив начин да кажеш, че искаш да отидеш до тоалетната, и осигуряваше гарантирано измъкване.
Партито в имението на семейство Дойл беше продължило три часа и се надявах, че скоро ще си тръгваме. Придружаваше ни Седрик и от него зависеше кога ще се измъкнем. При обикновени обстоятелства можеше и да го убедя да тръгнем по-рано, но той цяла вечер наблюдаваше Каролайн. Тя, изглежда, беше оплела в примката си някакъв едър земевладелец, който не се отделяше от нея. Беше имала известни затруднения с други кандидати и Седрик не искаше да провали възможността.