Въпреки това той ме пресрещна, докато завивах надолу по коридора към тоалетните. Свърнахме зад един ъгъл и спряхме, изчаквайки двама мъже, мърморещи за данъците, да минат покрай нас.
– Трябва да поговорим – каза Седрик с нисък глас.
Хвърлих поглед наоколо:
– Тук ли?
– Нямаше друг шанс. – Вярно беше. Сега, когато бяха останали по-малко момичета, разписанието на светските ни ангажименти бе набрало значителна скорост. Той ме хвана за ръката, за да ме придърпа зад един ъгъл. – Имам добра новина и лоша новина.
– Надявам се добрата новина да е, че някак си се сдобил с десетократно повече пари, отколкото ти трябват за дела в Уестхейвън, а лошата – че просто не знаеш как да похарчиш останалото.
– Бих го дал на теб, разбира се, за да ти помогна да запазиш стила на живот, на който си свикнала. Но не, боя се, че не е това. – Той се огледа наоколо още веднъж, преди да продължи. – Тук има един човек, който се интересува от картината.
Наистина беше добра новина.
– Колко?
– Четиристотин.
– Това е по-голямата част от цената на дела ти! Каква е лошата новина?
– Иска автентичността ѝ да бъде потвърдена. – Седрик поклати глава. – Но както можеш да предположиш, в колониите няма чак толкова много хора, които имат достатъчно познания, за да оценяват произведения на изкуството от Мирикози. Така че той е склонен да почака – което значи ние да чакаме. Освен ако не успеем да намерим друг купувач.
– И такива не се намират много.
– Не и в Денъм, не. Но агентът ми смята да опипа почвата в някои от южните колонии. Междувременно... – Държанието му ми подсказа, че има още новини – и то не непременно добри. – Има някои нови неща относно Никълъс Адълтън.
– О? – Опитах се да запазя безгрижен тон, знаейки, че би трябвало да се радвам за това.
– Тази седмица е бил в Томастън – помагал на някакъв човек да уреди търговски спор. Чувам, че поел случая без заплащане.
– Много мило от негова страна.
– Да – каза Седрик. Изглежда, той също се мъчеше да удържи приповдигнатия си тон. – Той е много мил човек. И ще се върне вдругиден – навреме за Фестивала на цветята, за който му издействах покана. Убеден съм, че можем да уредим нещата тогава.
– Значи просто трябва да продължа да залъгвам Уорън още малко.
Сайлъс Гарет не ни беше посещавал повече, но заплахата, която бе представлявал, още висеше над главата ми. Бе имал вид, сякаш запечатва в паметта си лицето на всяко момиче, и знаех, че ако видеше онзи портрет, щеше моментално да ме разпознае. Трябваше да подсигуря положението си бързо.
– Сигурен съм, че няма да ти е трудно – отвърна Седрик. Срещнах погледа му и ми се прииска да не бях видяла в него такъв копнеж. Щеше да е много по-лесно да се справя с това, ако той беше безразличен към мен. – Върви сега, преди Уорън и майка му да се зачудят какво е станало с теб.
– Добре. Веднага щом пуснеш ръката ми.
Той погледна надолу към преплетените ни пръсти и няколко мига не каза нищо. После много внимателно поднесе ръката ми към устните си и пламенно целуна опакото на дланта ми. Затворих очи: искаше ми се да можех да замразя този миг във времето. Когато пусна ръката ми, все още чувствах топлината на устните му по кожата си. И никой от нас не помръдваше. Едва високият смях на подпийнала групичка, вървяща надолу по един съседен коридор, ни сепна и ни върна към действителността.
Върнах се на основното празненство, напрягайки се да изтърпя още разговори със самомнителния Уорън. За моя изненада Мира говореше с него и това ми осигури временен отдих. Вгледах се любопитно в нея, питайки се от какво бе породено това поведение. Тя все още не бе проявила особен интерес към някой кандидат. Дори не бе споменала някакви предложения, макар да знаех, че бе приемала посетители точно както и останалите от нас. Не за пръв път я виждах оживено да ухажва Уорън. Възможно ли беше да се интересува от него?
Насладих се на няколко скъпоценни мига, в които останах сама, слушайки как бащата на Уорън бъбри наблизо с няколко магистрати, уверявайки ги, че слуховете за икори, потеглили да нахлуят в Кейп Триумф, са безпочвени. Беше ми любопитно какво бе предизвикало тези страхове, но така и не разбрах. В мига, щом ме забеляза, Уорън побърза да се откъсне от Мира и отново тръгна по петите ми. Едва доловимо колебание в спокойното ѝ изражение ми показа, че беше по-скоро раздразнена, отколкото сломена от мъка, но раздразнението скоро се разсея, когато друг млад мъж я потупа с пръст по рамото. Тя се обърна към него; усмивката ѝ мигновено се върна.