– Тамзин!
Запровирах се през тълпата, без да ме е грижа в кого ще се блъсна. При звука на гласа ми тя се обърна и сърцето ми запя при вида на онова познато лице. Хвърлих се в обятията ѝ, събаряйки я с огромна прегръдка. Не ме беше грижа дали ме мразеше и дали щеше да ме отблъсне. Всичко, което имаше значение, бе, че е жива и че в този момент можех да я държа в прегръдките си. Беше истинска и жива, от плът и кръв. Приятелката ми се беше върнала при мен.
И не ме отблъсна. Отвърна на прегръдката, вкопчвайки се силно в мен.
– О, Аделейд... – поде. Хлипове задавиха думите ѝ. Миг по-късно се появи Мира и се хвърли да прегръща и двете ни. Стояхме така там дълго време трите, вкопчени една в друга, изпълнени с радост въпреки сълзите си.
– Къде беше, Тамзин? – прошепнах, когато най-после успях да се заставя да се отдръпна. – Къде беше? Мислехме... мислехме...
Кафявите ѝ очи искряха от сълзи:
– Знам. Знам. Съжалявам. Иска ми се да бяхме успели да ви съобщим по-рано, и съжалявам за всичко в Осфрид...
– Не, не. – Стиснах ръката ѝ. – Няма за какво да се извиняваш.
До този момент бях гледала само лицето на Тамзин, попивайки с поглед чертите на тази приятелка, която обичах толкова много. Но сега, след като успях да си поема дъх, видях много, много повече. Носеше рокля в наситен синьо-сив цвят, ушита от някакъв прост плат. Нямаше украса или волани. Косата ѝ се беше разпиляла по раменете без каквато и да е очевидна прическа и беше покрита с обикновена забрадка. Когато хвърлих поглед наоколо, видях другите изчезнали момичета облечени по подобен начин.
– Какво е станало с всички ви? – попитах.
Преди тя да успее да отговори, силно тропане с крак по пода привлече вниманието ни. Постепенно другите започнаха да го чуват и глъчката на разговора затихна. В стремежа си да бъде чут Джаспър се беше изправил върху един стол. Бях напълно сигурна, че никога, абсолютно никога досега не го бях виждала да изглежда толкова искрено щастлив.
– Приятели! Приятели! Свидетели сте как право пред очите ни се случва чудо. Нещо, което никой от нас не смяташе за възможно. Току-що научих, че – както несъмнено виждате – Сивата чайка не е изчезнал в морето! Пострадал е много в бурята и вятърът го отвял от курса му – далече, далече на север в колонията Грашонд.
Обърнах се слисано към Тамзин. Северните колонии бяха известни както със суровите условия, така и със суровото и грубо население. Освен това от Адория ги деляха близо четиристотин мили.
Джаспър се огледа наоколо с присвити очи. Имаше вид, сякаш някой току-що беше стоварил огромна торба със злато в краката му. Което, предположих, някой наистина бе направил.
– На кого да благодаря за това? На кого трябва да благодаря, задето е спасил момичетата ми?
За момент не се случи нищо. Сега видях, че заедно с изчезналите ни момичета имаше и няколко мъже, които изглеждаха като моряци. Други няколко непознати бяха облечени в прости дрехи като Тамзин и един от тях беше избутан напред. Беше млад мъж с кафеникаворуса коса и изненадващо спокойно изражение и държание предвид тази странна ситуация.
– Не бих казал, че ги е спасил някой определен човек, господин Торн – каза той. – Цялата ни общност се събра да се погрижи за тях, докато пътищата станаха достатъчно безопасни за пътуване.
Едно момиче от Бляскавия двор, което не познавах, се обади:
– Но господин Стюарт беше този, който се застъпи за нас. Който се погрижи да имаме къде да отседнем и... и занимания, които да ни държат заети.
– В такъв случай съм ви задължен, господин Стюарт – каза Джаспър и се поклони театрално. – Спасили сте не само тях, а всички ни. Благодаря ви.
Хладнокръвното държание на младия мъж се пропука донякъде при цялото внимание и възхищение.
– Можете да ме наричате Гидиън. И няма нужда да ми благодарите. Това беше просто нашият дълг пред Урос. Съжалявам единствено, че е трябвало да се тревожите за тях толкова дълго. Заради пътищата доскоро пътуването и комуникацията бяха невъзможни.
– Е, сега те са тук и говорете каквото искате, но все пак сме ви много задължени – нещо, което с удоволствие бих обсъдил подробно с вас. Първо обаче трябва да говоря по известни търговски въпроси с тези господа – той кимна към моряците. – Докато правя това, Гидиън, брат ми и синът ми с удоволствие ще развличат вас и колегите ви в нашия салон. Сигурен съм, че след пътуването ще ви дойдат добре няколко освежителни питиета. Имам отлично бренди, което държа в запас.