Това беше първият път, когато наистина се смесвах с тълпите, вместо просто да ги гледам от карета. Трудно беше да не спирам и да не се зазяпвам във всичко. Магазините и ресторантите предлагаха почти толкова много неща, колкото можех да намеря в някой оживен район на Осфро. Като всичко друго в Новия свят обаче и тук се долавяше усещането за нещо временно – без никакъв помен от онази стара, утвърдена солидност. Някои от магазините и заведенията бяха положили доста старания да си придадат благонадежден вид със стъклени витрини и добре укрепени постройки. Други все едно бяха скалъпени набързо същия ден, имаха припряно написани табели и крехък вид, който предполагаше, че може да се разпаднат всеки момент. Всичко беше едновременно пленяващо и стряскащо и въпреки демонстративната ѝ увереност, забелязах, че Тамзин също се смути. Мира се движеше без усилие, сякаш постоянно минаваше по тези улици. Нищо чудно наистина да беше така.
Подминахме рибари и дървосекачи, които с мрачно упорство вършеха работата си. Аристократите на Адория крачеха надменно из улиците със слуги от двете си страни. Един млад мъж с дълга перука и палто в крещящ пурпурен цвят спря да се поклони и да свали украсената си с перо шапка в галантен жест. Айана завъртя очи, когато го подминахме.
– Един от елитните безделници, както ги наричаме. Синове на заможни заселници, които нямат никакви занимания, затова се обличат така и си въобразяват, че са пирати или някакви подобни глупости. Само дето пиратите вършат повече работа от тях. Трябва да прекарат един ден с Том Шортслийвс или някого от другите.
– Истински ли са всички тези пиратски истории? – попитах. – Героичните и жестоките?
– Разкрасени, но истински. Във всички разкази има зрънце истина.
Тя ме отведе до един от по-благонадеждно изглеждащите магазини, на чиято стъклена витрина имаше релефен надпис „Доставчици на екипировка „Уинслоу и Елиът“ Когато влязох вътре, видях всевъзможно оборудване и припаси, от които човек би могъл да има нужда, отправяйки се на приключение в непознати земи. Двама млади мъже разговаряха с друг мъж зад тезгяха и когато го зърнах, с изненада разпознах лицето му.
Смушках Мира, която внимателно оглеждаше чифт кожени ботуши:
– Хей, помниш ли Грант Елиът от кораба? Работи тук.
– Кой? – попита тя, без всъщност да ме слуша внимателно.
Грант прекоси магазина да донесе едно седло за клиентите си: очите му изненадано се плъзнаха по нас. Кимна за поздрав на Айана.
– Qi dica hakta – каза тя.
– Manasta – отвърна той троснато. Айана се отклони от нас да разгледа няколко изложени на витрината манерки, а аз забързах след нея.
– Какво каза?
– Говорех на родния си език. Господин Елиът е наполовина баланкуанец.
– Така ли? – Погледнах назад към него, надявайки се да не е очевидно, че го оглеждам внимателно. Макар да имаше черна коса като Айана, у него нямаше нищо, което да намеква, че не е обикновен осфридианец. – Нямаше да се сетя.
– Мисля, че той предпочита така. Би било много по-трудно да ръководи бизнес в Кейп Триумф, ако хората знаеха истината за произхода му.
– Ти как попадна в Кейп Триумф? – попитах. – Ако не е грубо от моя страна, че ти задавам такъв въпрос.
– Ни най-малко. Избягах, за да се спася от нещастен брак. Беше уреден против желанията ми. Но със съпругата ми... не си подхождахме.
– Съпругата ти ли? – попитах, чудейки се дали не срещаше затруднения с превода.
– Съпругата ми – потвърди тя. – Баланкуанците не гледат с неодобрение на еднополовите връзки както вашите хора.
Не отговорих веднага. „Гледат с неодобрение“ бе меко казано, тъй като свещениците на Урос смятаха подобни неща за огромен грях. Вероятно по-голям, отколкото да бъдеш аланзанец.
– Значи си тръгна, защото... ъм, защото не искаше да бъдеш с жена?
Тя се ухили:
– Нямам проблем да бъда с жени – само не и с въпросната. Беше нелюбезна, меко казано. Дойдох във вашите колонии, защото исках да опозная културата ви от собствен опит, и в крайна сметка срещнах тримата Торн. Джаспър ми предложи работа и точно както можеш да си представиш, проявявах особен интерес към грижите за момичета, продавани на почти непознати мъже.
– Затова... затова ли се обличаш така – като мъж? Защото... предпочиташ жени? – В мига щом думите излязоха от устата ми, се почувствах като идиотка. Смехът на Айана само усили това чувство.