Някои заселници от Грашонд още се мотаят наоколо, а ми се ще да си тръгнат. Омръзна ми да ги виждам. Единственото хубаво нещо в присъствието им тук е, че ми напомня колко е приятно отново да нося цветни дрехи.
Мира се държи много особено. Правеше ли така, докато ти беше тук? Особено последните два дни нещо с нея не е наред. Понякога е разсеяна, друг път – раздразнителна. Тъй като винаги е била най-малко склонна към мрачни настроения от всички ни, можеш да си представиш колко странно е това.
Открих, че е получила само едно официално предложение. Ти знаеше ли? Предполагам, че на много мъже им харесва да танцуват с нея и да я заговарят, но само дотам. Предложението е от някакъв направо древен плантатор. И наистина искам да кажа „древен“. Поне на осемдесет е. Предполагам, че това би направило и мен раздразнителна, но става дума за много почтено положение. Плантацията се намира на хубаво място, а тя ще има голям контрол над къщата, което според мен ще ѝ хареса. А след като е толкова стар, не мисля, че ще иска много от нея, ако се сещаш какво имам предвид.
Иска ми се да можех да пиша още, но така ще имам по-малко време да си фризирам косата за партито тази вечер. В къщата на някакъв корабен магнат е. Не е толкова добър улов като Уорън, но е солиден резервен вариант – просто за всеки случай.
Не знам как можа да се откажеш от това, за да копаеш в пръстта по цял ден, но се надявам, че си щастлива и си добре.
С цялата ми обич,
Усмихнах се, докато сгъвах писмото. Почти чувах как Тамзин изрича всяка дума от него.
– Тя вечно пише писма – казах на Седрик. – Хубаво е най-накрая и аз да получа едно.
Денят вече започваше да става горещ, когато стигнахме до участъка, но това вече почти не ми правеше впечатление. Работех с навити до лактите ръкави и лека памучна пола панталон, която госпожа Маршъл ми беше помогнала да ушия, тъй като велурената ми държеше прекалено топло тези дни. С голяма част от шиенето се бях справила сама и макар че бодовете ми още не бяха кой знае какво, бяха значително по-добри.
Резултатите също се подобриха, щом поставихме улеите. Един улей, или сито за промиване на златоносен пясък, представляваше широка кутия, през която водата можеше да тече, преминавайки през тънка мрежа, която задържаше тежките материали – в идеалния случай златото. Избрахме си няколко подходящи места по реката и разположихме ситата там, като гледахме в продължение на няколко минути, сякаш очаквахме в мрежата на ситото моментално да заседнат грамадни късове злато.
– Не е мигновено откриване на огромни количества злато – казах. – Но е по-бързо от промиването.
Седрик ми подаде легенчето за промиване на пясък:
– Което тепърва ни предстои.
Промивахме пясък в реката от два часа, когато чухме един глас да се провиква:
– Торн, тук ли си?
Вдигнахме погледи. Няколко ездачи цепеха напряко през участъка и махаха с ръце за поздрав. Седрик помаха в отговор и започна да гази през водата към тях.
Последвах го плътно.
– Кои са тези?
– Аланзанци. Видях ги в града онзи ден. Току-що приключиха с уреждането на документите по един участък в далечния край на Хадисън – умишлено далечен. Познавам техен братовчед. Беше един от аланзанците, арестувани по време на Звездното пришествие, който по-късно успя да избяга. Чака ги в онзи участък и им казах да се отбият, когато потеглят натам.
Макар да бях свикнала с мисълта, че Седрик е аланзанец, все още не бях срещала наистина други такива. Тази група ми се струваше съвсем обикновена, не много различна от клана Маршъл. Носеха груби, типични за работническата класа дрехи, и теглеха каруца, натоварена с припаси. Седрик ги представи като семейство Галвестън, състоящо се от двойка на средна възраст и четирите им деца. Най-големият им син беше женен и водеше с тях бременната си съпруга.
Не последваха непристойни ритуали или молитви. Семейство Галвестън бяха пътували същия ден и всички бяха признателни за почивката, особено по-малките деца, които хукнаха да си играят. Ние седнахме с възрастните и поделихме с тях водата си, главно разменяйки си новини. След няколко седмици в Хадисън със Седрик се чувствахме като ветерани и им предоставихме малкото вещина и познания, които имахме. По-възрастният господин Галвестън, на име Франсис, се оказа по-опитен, докато оглеждаше колибата.
– Защо не сте сложили нищо, за да запечатате този покрив? – попита той.
– Там има дърво. Лично заковах дъските. – Гордостта на Седрик от това постижение бе очевидна и не можах да сдържа усмивката си. Във въпросния ден бях там и той си беше ударил пръстите с чука най-малко дузина пъти.