– Това заради златната жила ли е? – попитах.
През цялата седмица двамата със Седрик неотменно промивахме пясък с легенчетата и улеите, но не се доближавахме до оголената скала. Уорън и Елайъс бяха настояли да изчакаме, докато пристигнат подходящите хора и инструменти, и ние се подчинихме въпреки растящото си нетърпение. Беше трудно, като знаехме, че Седрик можеше лесно да се качи там и за една седмица разкопаване да се сдобие с онова, което ни бе нужно, за да изплатим най-належащите си дългове.
– Че за какво друго да е? – тросна се Елайъс. – Сега, ако това няма да ви попречи на закуската, бихме искали да започнем.
Той се насочи към вратата, а Седрик и аз се спогледахме зад гърба му. Какво друго можехме да направим? И двамата искахме това и ако надменното и сопнато поведение на Елайъс беше цената, която трябваше да платим, така да бъде.
– Съжалявам – каза Уорън с нисък глас, щом Елайъс отново излезе навън. – Знам, че е... груб на моменти. Но си разбира от работата и е лоялен.
Навън открихме още екипировка за катерене и няколко малки сандъка. Един от мъжете пристъпи напред и се представи като Аргус Лейн. Беше специалист по експлозиви и ни показа как сандъците са пълни с малки контейнери.
– Тези са със забавено действие – обясни. – Има два компонента. Поотделно са напълно стабилни. Когато се смесят в големи количества, пораждат експлозия. Мъжете се изкачват там горе и ги поставят, после слизат бързо, преди да възникне реакцията.
– Звучи опасно – казах.
Аргус ми се усмихна:
– Не и ако са направени както трябва. Щом компонентите бъдат свързани и сме готови, просто се дърпа една халка, която кара горния бавно да изпълни долния. Измислено е така, че да става бавно, за да може човек да се измъкне.
– Аргус знае какво прави – каза Уорън и потупа другия мъж по гърба. – Разработвал е мина в Келардия, преди да дойде в Адория, и вече е наглеждал разкопаването на няколко златни жили тук.
Двама от мъжете започнаха да прикрепват ремъци и въжета и Седрик предложи да отиде с тях.
– Ти си стой на земята – каза Елайъс. – Имаме нужда от опитни катерачи, които могат да се измъкнат навреме. Можеш да ни помогнеш, когато сме готови да изкопаем златото – и тогава можеш да падаш, както ти харесва.
Докато бяхме в дома на Уорън, бяхме споменали падането на Седрик, и Елайъс го беше приписал по-скоро на неопитността на Седрик, отколкото на дефектна екипировка. В мен се разпали гняв и понечих да кажа нещо, но Седрик положи успокояващо длан върху ръката ми.
– Имаме да водим по-важни битки – промърмори той.
– Елайъс – обади се Уорън с предупредителен тон.
Елайъс измери Седрик с поглед за няколко минути, явно обзет от нерешителност за нещо. Най-накрая каза неохотно:
– Ако искаш да помогнеш, можеш да съединиш следващия заряд експлозивни компоненти. Само да ги закрепиш. Не издърпвай халките. Нямаме нужда да избухват.
Компонентите бяха ясно отбелязани, един син и един червен, и Аргус ни показа как да съединим по доста засукан начин двете кутии, така че се наместиха с щракване една върху друга. Халката, която ги възпираше да се смесят, беше закрепена стегнато между тях.
– Трудно е да се измъкне, но все пак внимавайте. Действайте бавно.
– Аз ще помогна – казах и понечих да коленича заедно със Седрик в тревата.
– В името на Урос, не – изпъшка Елайъс. – Току-що казах, че не ни е нужно да избухват. Това е мъжка работа, госпожице Бейли. Не шиене и кърпене.
Опрях ръце на хълбоците си:
– Наясно съм. И вече от седмици върша „мъжка работа“.
– Всъщност е по-добра в това, отколкото в шиенето и кърпенето – отбеляза Седрик с убийствено сериозно изражение.
Елайъс се обърна умоляващо към Уорън:
– Сър, моля ви.
– Елайъс, тя е много способна жена и ще направиш добре да го приемеш – каза Уорън строго. Обърна се към мен: – Честно казано обаче, знам, че когато в такава изпълнена с подробности работа се намесят твърде много хора, положението наистина може да се усложни. Ще възразите ли ужасно, ако вместо това се възползвам от по-ранното ви гостоприемно предложение? Стори ми се, че усетих аромат на чай там, и сега не мога да спра да мисля за него.
Самодоволната усмивка на Елайъс почти ме подтикна да откажа. Миналия път им бях сервирала с готовност, но сега това ми се струваше като доказателство, че мога да върша единствено „женска работа“. Но запазих вежливото си изражение и се върнах в колибата, благодарна, че поне при това отскачане дотам не се налагаше да крия аланзански артефакти. Тази сутрин бях изразходила и последния си чай от листа на бодлива канела и щеше да ми се наложи да изтърпя унижението да помоля госпожа Маршъл за още. Не че така или иначе щях да сервирам такова нещо на Уорън. Вместо това използвах съвсем сносен черен чай, за който Седрик бе похарчил доста щедра сума по време на едно неотдавнашно отскачане до града.