– Аз съм Аделейд – казах ѝ топло. – Толкова ми е приятно да се запозная с вас, госпожице...
Тя се поколеба, сякаш решаваше дали си струвам следващото късче информация:
– Райт. Тамзин Райт.
Каретата започна да забавя ход, отвеждайки ни до следващата ни спирка. И двете зарязахме нишката на разговора си, докато чакахме да видим кое ще е следващото влязло момиче. Когато вратичката се отвори и се показа застанало отвън момиче, дъхът на Тамзин пресекна. Отначало си помислих, че лошата светлина изопачава външността на новодошлата. После осъзнах, че светлокафявият оттенък на кожата ѝ е естествен. Беше почти като карамел. Спомних си как кочияшът каза, че минаваме близо до сирминиканския квартал. Това беше един от най-бедните райони в столицата и едва различих няколко мръсни, порутени постройки в далечината. От онова, което бях чувала, знаех, че е претъпкан с бежанци от Сирминика, която бе приклещена в хватката на гражданска война през последните няколко години. Някога това била велика държава и членове на нейната кралска фамилия дори се бяха женили за хора от нашата. Неотдавна бунтовници бяха съборили от власт кралското семейство и сега повечето хора избягваха страната като обзета от хаос военна зона. Това момиче, което чакаше край вратичката на каретата с прекрасната си кожа и пищна черна коса, носеше всички признаци, че е една от онези бежанци.
Освен това беше зашеметяващо, смайващо красива.
Кочияшът беше скочил долу, за да я посрещне, и я погледна предпазливо, когато тя пристъпи напред. Носеше се с достойнство и след като хвърли поглед между двете ни с Тамзин, се настани в моя край на каретата. Роклята ѝ беше още по-износена от тази на Тамзин, но увитият около раменете ѝ шал, обшит със сложна бродерия, беше невероятен.
Спомняйки си грубите намеци на кочияша, се запитах дали не беше слязъл да се увери, че тя няма да ни нападне и ограби. Когато той продължи да чака край отворената врата, осъзнах, че ставаше нещо повече. Скоро до ушите ми достигнаха два мъжки гласа, един от които разпознах.
– ... достатъчно хубава, предполагам, но нямаш представа колко трудно ще бъде да продадем сирминиканка.
– Това няма да има значение – не и там.
– Не познаваш това „там“, както го познавам аз – дочу се хапливият отговор. – Току-що си пропиля комисионната.
– Това не е...
Думите секнаха рязко, когато двамата говорещи стигнаха до вратичката на каретата. Единият, по-възрастен мъж на четиресет и нещо, имаше съвсем лек оттенък на сиво в косата. Около него витаеше енергично излъчване и приличаше достатъчно на Седрик Торн, за да осъзная, че трябва да беше баща му, Джаспър.
Другият мъж, който щеше да се присъедини към нас, беше, разбира се, самият Седрик Торн.
Устата ми пресъхна, когато погледите ни се сключиха. Дори и докато баща му го упрекваше, Седрик се бе приближил наперено до каретата със същата самоуверена лекота, която бях забелязала преди. Сега спря рязко, толкова внезапно, че едва не се препъна в собствените си крака. Втренчи се в мен, сякаш бях привидение. Устата му се отвори да каже нещо, а после се затвори отривисто, сякаш може би си нямаше доверие.
Когато видя Тамзин, Джаспър грейна в пълно неведение за безмълвната драма, която се разиграваше между Седрик и мен.
– Толкова е прекрасно да те видя отново, скъпа. Вярвам, че нямаше проблеми с вземането ти?
Предишната пресметливост и сдържаност на Тамзин се изпариха, когато отвърна на усмивката му:
– О, всичко е чудесно, господин Торн. Каретата е прекрасна и вече си намерих нова приятелка.
Погледът му падна върху мен и трябваше да се отдръпна от приковаващия поглед на Седрик. Забелязах, че Джаспър поне ме гледаше одобрително.
– А вие трябва да сте другата ни прекрасна спътница. Ада, нали? – Джаспър ми протегна ръка и след няколко неловки мига осъзнах, че очакваше да я стисна. Направих го, надявайки се да не ми е проличало, че жестът ми е непознат. – Вие без съмнение ще накарате мъжете да блъскат по вратата ни в Адория.
Навлажних устни: трудно ми беше да проговоря:
– Б-благодаря ви, сър. И можете да ме наричате Аделейд.
По някакъв начин този коментар сякаш изтръгна Седрик от унеса му.
– О. Така ли се наричаш сега?
– Така е по-добре – казах многозначително. – Не мислите ли?
Когато Седрик не отговори, Джаспър го смушка:
– Стига си се разтакавал. Трябва да тръгваме.
Седрик се вгледа внимателно в мен за още миг и се почувствах, сякаш и двамата стояхме на ръба на пропаст. Той щеше да реши в коя посока ще се наклоним.