Всички се обърнахме. Икорите бяха стигнали до най-долния край на платформата. Все още нямаше признаци за нападение. Изглеждаха забележително спокойни, макар че онези в периферията на групата наблюдаваха колонистите предпазливо и държаха здраво оръжията си.
Кожата на мнозина беше изрисувана със синя боя от сърпица точно като на двамата икори, които бяхме срещнали на пътя – покрита със символи, които ми бяха непознати. Жени воини яздеха редом с мъжете. Медни орнаменти и пера красяха ездачите и конете, а вълнените им карирани наметала образуваха истинско море от цветове. Когато погледнах отблизо, видях, че има определен модел. Няколко ездачи встрани носеха вълнени наметала на червени и бели карета. Друга група носеше червено и синьо. Групата отпред беше в зелено и черно.
В нея беше говорещият. Беше отпред, целият в покрити със загар мускули и бялоруса коса, и...
Беше онзи икори, когото бяхме срещнали на пътя за Хадисън.
– Къде е губернаторът? – Осфридианският му все още бе ясен.
Губернаторът Дойл колебливо пристъпи напред:
– Аз съм губернаторът. Нямате работа тук. Изчезвайте, преди армията ми да ви смаже. – Това беше блъф предвид факта, че до този момент вътрешната охрана разполагаше вече с най-много трийсет души. Мисля, че няколко бяха избягали.
– Всъщност имаме работа – каза мъжът икори. – Дойдохме да потърсим правосъдие – помощта ви за поправянето на една неправда, която ни бе сторена. – Очите му се стрелнаха към Уорън – Казаха ми, че ще ни трябват повече от двама души, за да ви накараме да чуете исканията ни. Така че ето ни тук.
– Не са ви сторени никакви неправди – каза губернаторът Дойл. – Всички се съгласихме на договорите. Всички им се подчинихме. Вие си имате своя земя, ние си имаме наша.
– Войници навлизат в земята ни и нападат селата ни – войници от мястото, което наричате Лорандия.– Мъжът икори срещна погледа на губернатора, без да мига. – А собствените ви хора им помагат и им позволяват да пресичат териториите ви.
Това предизвика нервно раздвижване сред нашите колонисти, но губернаторът Дойл само се разгневи още повече:
– Невъзможно! Навлизането на лорандийци във вашите земи означава, че ще застрашат нашите. Никой сред нас не би позволил такова нещо.
– Синът ви би го сторил.
От редиците на икорите се появи нова говорителка и изведе коня си до този на мъжа.
И аз я познах.
Не бях забелязала Тамзин веднага. Червената ѝ коса се сливаше с техните и освен това беше облечена като тях в дълга до коленете зелена рокля, поръбена с онзи кариран плат. Косата ѝ се спускаше на две дълги, хлабави плитки с вплетени в тях медни висулки. Бях зашеметена, когато я видях с обитателите на Грашонд. Но това... това беше достатъчно да ме накара да си помисля, че имам халюцинации.
Цялото ѝ излъчване беше спокойно и овладяно, много различно от необуздано емоционалното поведение, което свързвах с нея.
– Синът ви и другите предатели работят заедно с лорандийците, за да подбудят раздор и да изкарат армията на Осфрид от централните колонии – така Хадисън и други ще могат да въстанат срещу короната.
Уорън сниши пистолета и се раздвижи до нас:
– Това е лъжа, татко! Невъзможно е да се каже какво са втълпили тези диваци на това момиче. Какво доказателство има тя за нелепото си твърдение?
– Доказателството на факта, че бях хвърлена от лодка насред буря, когато разкрих плановете ви – отвърна тя.
– Лъжи – каза Уорън. Отстъпи няколко крачки назад, паника изпълни изражението му. –Това момиче се заблуждава и си измисля.
По стълбите внезапно се изкачи един мъж. Уорън се извъртя рязко, за да посрещне този новодошъл. Беше Грант Елиът, твърде неспретнат на вид днес, и не изглеждаше смутен от каквото и да било. Бавно се приближи до мен и имаше вид, сякаш за него едно прекъснато обесване, армия от икори и няколко вероятни предатели бяха част от най-обикновен ден.
– Тя казва истината – заяви той, приковавайки суровия си поглед върху губернатора Дойл, а не върху Уорън. Сприхавият и рязък Грант, когото помнех от бурята, се бе върнал. – Има купчини писма. Очевидци, които са готови да свидетелстват.
– Елиът? – Уорън зяпна. – За какво говориш, мътните го взели?
Тежкият поглед на Грант падна върху Уорън:
– Мисля, че знаеш. За Кортманш. За „куриерите еретици“.
Видях промяната в очите на Уорън – това бе моментът, в който значението на тези загадъчни думи, каквото и да бе то, го извади истински от равновесие. И още преди да вдигне пистолета си към Грант, разбрах какво щеше да се случи.