Беше толкова претъпкано, колкото бях очаквала – може би дори повече. Едуин Харисън веднага ни забеляза и повика Седрик да се посъветва с него за нещо, оставяйки ме сама да наблюдавам минаващите хора близо до периферията на тълпата.
– Сигурно е изтощително да си омъжена. – Тамзин се приближи бавно до мен. –Изглеждаш, сякаш изобщо не си спала.
Ухилих се и я прегърнах бързо:
– Спах. Малко.
– Е, сигурна съм, че ще си наваксаш, като ще можеш да спиш през цялото време, докато прекосявате пустошта. А и в колибата, която ще имате в Уестхейвън, каквато и да е, вероятно ще е много спокойно.
Спомних си за порутената барака в златоносния участък. Струваше ми се, сякаш е било преди цял един живот.
– Дори още нямаме колиба. Ще трябва да я построим или да наемем някой да го направи предвид дърводелските умения на Седрик. Освен това точно ти нямаш основание да ми говориш за това – след като си живяла в каютата на кораб на икорите.
Тя се усмихна на шегата, но не я коментира. В седмиците, които бяха изминали след разобличаването на Уорън, бяхме научили много повече както за времето, което беше прекарала сред Наследниците в Грашонд, така и за това с икорите. Беше ѝ трябвало дълго време да се отпусне и да заговори, и знаех, че все още имаше неща, които не ни казваше. Надявах се, че щяха да излязат на бял свят след време, когато беше готова. Айана беше хванала натясно Джаспър, като му каза, че от Тамзин е невъзможно да се очаква да се омъжи в близко бъдеще след подобни травматични събития. Айана беше спечелила спора и договорът на Тамзин бе удължен.
Тя се извърна и се втренчи с празен поглед в морето от хора.
– Има нещо – ами, тоест има нещо, за което трябва да говоря с теб. Нещо, за което трябва да те помоля.
Сериозното ѝ изражение беше стряскащо. Дори плашещо, защото смятах, че най-лошите неприятности са приключили. Стиснах ръката ѝ:
– Разбира се.
– Може да е твърде късно... трябваше да го спомена по-рано... но не исках да те обременявам с всичко друго. Но знам, че със Седрик спечелихте много пари от продажбата на златоносния участък в Хадисън, и затова си помислих... тоест...
– Тамзин. – Никога през цялото ни време заедно не я бях чувала да говори объркано и несвързано. – Можеш да ми кажеш всичко. Давай, помоли ме каквото трябва.
Така че тя го направи.
Умълчах се за дълго време след това, опитвайки се да осмисля онова, което току-що бях чула. Колкото по-дълго не проговарях, толкова повече се смущаваше тя.
– Мислиш, че съм ужасен човек, нали?
– Какво? Разбира се, че не. – Отново я притеглих към себе си. Спомних си, когато отдавна ми каза, че нямам представа колко много е заложила на карта. И беше права. – Просто съм изненадана, това е всичко. И разбира се, че ще помогна.
Кафявите ѝ очи блестяха от сълзи:
– Много е да искам такова нещо. И разбирам, ако Седрик не иска да харчиш парите. Негово право е да...
– Седрик не би имал нищо против. И няма значение. Не е нужно да докосвам парите от Хадисън.
Огледах тълпата, наполовина надявайки се, че Никълъс Адълтън може да се е появил. Нямах този късмет. Юридически погледнато, вероятно не се нуждаех от помощта му, но със сигурност щеше да оформи по-добре нещата. След като благодарение на съществените доказателства Уорън се бе озовал обвинен и натоварен на кораб обратно към Осфрид, за да отговаря за заплетения си заговор, беше последвал истински правен кошмар заради земята, която притежаваше в Хадисън. В случаи на държавна измяна земя като тази обикновено преминаваше отново във владение на короната. Той обаче беше имал многобройни наематели, разработващи земята, и във великодушен жест в крайна сметка съдилищата бяха дарили тези участъци. Вместо да се занимава с разкопаването, Седрик беше продал своя участък за впечатляваща цена – което ни предостави средствата да откупим договора ми и да съберем спестявания за Уестхейвън. Никълъс ни беше оказал съществена помощ в уреждането на нещата, затова, предполагам, беше заслужил да си отдъхне от нас.
Зърнах наблизо един от работниците от Уестхейвън, който отмяташе инвентарен списък с писалка и сноп листове. Придумах го да ми заеме писалката и да ми даде лист хартия. Той беше един от онези, зашеметени и изпълнени с благоговение при разкриването на истината за миналото ми, и когато му благодарих, просто заекна: