– Няма проблем, м-м-милейди.
Коленичих, за да подпра листа на коленете си, и започнах да пиша: Аз, Елизабет Торн, родена Уитмор...
Спрях, несигурна какво да напиша нататък. Проблемът не беше в използването на първото ми име по закон. А това, което следваше. Или пък следваше ли нещо нататък? Нямаше ме повече от година. Почти със сигурност сега братовчед ми Питър носеше титлата на прославения Рупърт.
Аз, Елизабет Торн, родена Уитмор, бивша графиня на Ротфорд, упълномощавам отпускането на парите от издръжката си на лейди Алис Уитмор, за да бъдат похарчени при посочените по-долу условия...
Тамзин ме гледаше как пиша всяка дума и бях почти сигурна, че през цялото време не дишаше. Когато подписах документа и приключих, тя го прочете отново, а после ме погледна с надежда:
– Това ли е всичко, което ще е нужно?
– Би трябвало. Тези пари от години са държани встрани от всякакви семейни дългове и по закон са мои сега, когато съм омъжена. Не е голяма сума – ако беше, щях да имам по-малко проблеми. Но е достатъчна за това, което ти е нужно, а баба ще се погрижи всичко да бъде доведено докрай. – Бръкнах в джоба на полата си и извадих сгънат сноп от още книжа. Заедно с копие от брачното ми свидетелство вътре имаше и едно твърде закъсняло писмо. – Просто ще го добавя към това, което вече ѝ изпращам. Сайлъс Гарет трябва да го предаде и да потвърди, че е сравнил лицето ми с това от портрета и ме е видял жива. Просто не съм сигурна къде е той.
Тамзин посочи:
– Ето го там, говори с онзи ужасен Грант Елиът. Отначало ми се струваше толкова любезен, но всъщност е доста надменен, знаеш ли.
И наистина двамата стояха встрани от множеството, водейки, както изглежда, приятелски разговор. Все още не знаех точно какво ги свързваше освен факта, че и двамата бяха изиграли роля в издействането на ареста на Уорън. Сайлъс щеше да откара Уорън обратно в Осфрид, за за бъде изправен на съд за държавна измяна, докато Грант оставаше в колониите.
– Не може да е толкова ужасен – казах на Тамзин, докато вървяхме към тях. – Казват, че той осигурил доказателствата, свързващи Уорън с лорандийците.
– Е, просто се радвам, че изглежда, най-сетне се е обръснал – каза тя. – Направил го е, нали? Брадата му изглежда много по-спретната от обикновено.
Сивокосият Сайлъс ми кимна за поздрав, когато стигнахме до тях.
– Госпожо Торн, чудех се кога ли ще ви видя. Поздравления.
– Благодаря ви. – Подадох му снопа книжа. – Би трябвало да е лесно да намерите баба ми. Сигурна съм, че ще е все още в Осфро.
Сайлъс пъхна книжата във вътрешния джоб на палтото си.
– Ще я намеря. Имате ли нужда да предам нещо друго?
Поклатих глава, но Тамзин колебливо пристъпи напред:
– Ако няма да ви затрудни твърде много, господин Гарет... аз също имам няколко писма. Адресът е в Осфро. Мога да ви платя...
– Просто ми ги донесете, преди да отплаваме след два дни – каза Сайлъс.
– Как е затворникът ви? – попитах.
– Нещастен – отговори Грант. Ухили се и не можех да определя дали усмивката трябваше да е очарователна, или ужасяваща. – Заключен е в трюма на кораба и го посещавам всеки ден просто за да съм сигурен, че ще си остане нещастен.
Мира дойде при нас, дочула този последен коментар:
– Вероятно ще бъде екзекутиран в Осфрид за държавна измяна. Не мисля, че трябва да се безпокоите да не би скоро да се почувства развеселен.
– Предателството на този вероломен кучи син едва не доведе до започване на война, която щеше да въвлече Осфрид, икорите, Лорандия, баланкуанците и Урос знае кой друг. Щеше да опустоши тази земя и да коства безброй животи. Затова наистина не мисля, че прекалявам, като се старая да му утежня живота. – Грант направи почти красноречива пауза. – Обичам да изпипвам нещата докрай.
Мира завъртя очи и се обърна към Тамзин и мен:
– Може ли да поговорим?
Сбогувахме се с мъжете и бавно се отдалечихме. Тамзин едва не се беше разплакала, когато написах писмото, заливайки ме с благодарности, но сега лицето ѝ светеше по онзи привлекателен, лукав начин.
– Ще ни кажеш ли най-после, Мира? – попита настойчиво тя. – Нима ще оставиш бедната Аделейд да се отправи в някаква затънтена земя, без да ѝ кажеш какво смяташ да правиш? Би било толкова жестоко. Тя постоянно ще се тревожи.
Наскоро Мира ни беше казала, че е „взела решение“ за бъдещето си, но нямахме представа какво е. Може би беше решила да се омъжи за възрастния господин. Може би беше решила да се върне в Осфрид и да работи. Никое от двете не изглеждаше вероятно обаче предвид усмивката, която постоянно виждах на лицето ѝ. След зрелищното ѝ нападение срещу Уорън – заслугата за което, научих, бе на обучението на Айана – вече никоя постъпка на Мира не ме изненадваше.