Животът ми безспорно щеше да се промени, но дали щеше да е към по-добро? По този въпрос бях скептична.
И затова се държах, сякаш преживяването не беше реално. Така се бях справила и със смъртта на родителите си. Бях отказала да повярвам, че вече ги няма, дори когато се изправих пред осезаемото доказателство – гробовете им. Не беше възможно някой, когото си обичал толкова много, някой, който е запълвал толкова голяма част от сърцето ти, вече да не съществува на света. Опитах се да се убедя, че един ден ще влязат през вратата ми. А когато не можах да се заставя да повярвам в това, просто вече изобщо не мислех за него.
Така се справих с Лайънъл. Изхвърлих го от ума си и продължих с живота си, сякаш никое от събитията на онова празненство не се беше случило.
Когато един ден пристигна писмо от лейди Дороти, най-накрая трябваше да призная отново съществуването му. Тя искаше да уточним дата за сватбата, което трябваше да се очаква. Онова, което не очаквах, беше нареждането ѝ да намалим броя на домашната си прислуга наполовина и да се освободим от по-голямата част от притежанията си. Няма да имате нужда от тях, когато стигнете в Нортшър, пишеше тя. Нужните слуги и вещи ще ви бъдат осигурени под мой строг надзор.
– О, мили Боже Урос – възкликнах, когато свърших да чета.
– Не изричай напразно името Божие – изсъска баба. Въпреки острите ѝ думи забелязах, че е напрегната. И за нея нямаше да е лесно да живее под нечия друга власт. – А Лайънъл ти е изпратил подарък.
„Подаръкът“ беше кутия с ечемичена зърнена закуска, негово собствено производство, която той ядеше всяка сутрин, с бележка, в която пишеше, че това щяло да ми помогне да вкуся предстоящото. Исках да вярвам, че каламбурът е умишлен, но искрено се съмнявах в това.
Докато излизах от стаята, баба започна да се тревожи как да раздели прислугата. А аз продължих да вървя. Излязох от голямата градска къща навън през предния двор. Минах право през портата, която заслоняваше имота ни от главния път, и си спечелих озадачен поглед от слугата, който я пазеше.
– Милейди? Мога ли да ви помогна с нещо?
Махнах му в отговор, когато понечи да се надигне:
– Не – казах. Той хвърли поглед наоколо, несигурен как да постъпи. Никога не ме беше виждал да излизам от имота ни сама. Никой не беше. Така не се правеше.
Объркването му го задържа на място и аз скоро се намерих погълната от множеството, което вървеше по улицата. Не бяха поземлени аристократи, разбира се. Слуги, търговци, куриери... всички хора, чийто труд помагаше на богаташите в града да оцеляват. Присъединих се към тях, без да съм сигурна къде отивам.
Някаква безумна част от мен си мислеше, че може би трябва да се обърна с молба към Доналд Кросби. Изглежда, по време на продължилия ни няколко минути разговор той доста ме беше харесал. Или може би можех да си потърся място на някой кораб. Да замина на континента и да очаровам някой белсиански благородник. Или пък да се изгубя в тълпата – просто още едно анонимно лице, сливащо се с градските множества.
– Мога ли да ви помогна, милейди? От слугите си ли се отделихте?
Явно не чак толкова анонимно.
Бях се озовала в покрайнините на един от многобройните търговски райони на града. Онзи, който ме бе заговорил, беше по-възрастен мъж, понесъл на гърба си пакети, които изглеждаха твърде тежки за дребното му слабо тяло.
– Откъде знаете, че съм лейди? – изтърсих.
Той се ухили – беше с няколко липсващи зъба.
– По улиците няма много сами жени, облечени като вас.
Хвърлих поглед наоколо и видях, че е прав. Виолетовата жакардова рокля, която носех, беше небрежно и обикновено облекло за мен, но ме правеше да изпъквам в морето от иначе сиви и еднообразни дрехи. Имаше още няколко души от по-висшите класи, излезли да пазаруват, но те бяха заобиколени от покорни слуги, готови да ги предпазят от всякакви неприятни стечения на обстоятелствата.
– Добре съм – казах, провирайки се покрай него. Но не стигнах много далече, преди да ме спре друг минувач: червендалесто момче от онези, които си изкарваха прехраната, като предаваха съобщения.
– Имате ли нужда да ви придружа до вкъщи, м’лейди? – попита то.– Три медника и ще ви измъкна от всичко това.
– Не, аз... – замлъкнах, когато ми хрумна нещо. – Нямам пари. Не и у себе си. – Той понечи да си тръгне, а аз го повиках: – Чакайте. Ето. – Изхлузих перлената си гривна и му я предложих. – Можете ли да ме отведете до Църквата на Славния Ваиел?