Прислужничките неспирно се суетяха около мен дори по време на пътуването с каретата към къщи.
– Милейди, ако сте искали да отидете, просто трябваше да ни оставите да уредим подобаващо посещение с някой свещеник – каза Теа.
– Не мислех – промърморих. Нямах намерение да се задълбочавам в обяснения как писмото от лейди Дороти насмалко не ми беше докарало нервна криза. – Исках да изляза на въздух. Реших просто да отида пеша дотам сама.
Те се втренчиха слисано в мен:
– Не можете да правите това – каза Ада. – Не можете да правите това сама. Вие... не можете да правите сама нищо.
– Защо не? – сопнах се и изпитах съвсем леко угризение, когато тя трепна. – Аз съм благородница на кралството. Фамилното ми име вдъхва респект навсякъде. В такъв случай защо да не съм свободна да се движа навсякъде? Да избирам да правя каквото поискам?
Никоя от тях не проговори веднага и не се изненадах, че тази, която най-сетне го направи, беше Ванеса:
– Защото вие сте графинята на Ротфорд. Някой с подобно име не може да се движи сред безименните. А когато въпросът опира до това коя сте, милейди... е, това е нещо, в което никога нямаме избор.
2.
Тогава осъзнах, че предприемам първия подход към това „лошо нещо“ с Лайънъл: оставях се да ме съкруши. И ето защо още тогава, още там реших, че ще избера по-благородния, непоколебим начин. Щях да изтърпя болката.
През следващите седмици се усмихвах, подмятах духовитите си забележки и се държах, сякаш домакинството ни не беше разкъсвано на части. Докато слугите работеха и се тревожеха за бъдещето си, аз спокойно се отдавах на занимания, подобаващи за една млада аристократка: рисувах картини и планирах сватбената си премяна. Когато идваха посетители да ни поднесат благопожеланията си, седях с тях и се преструвах на развълнувана. Неведнъж чух да определят уговорения брак като „подходяща партия“. Това ми напомни, че когато бях на шест години, с майка ми бяхме гледали как минава сватбеното шествие на принцеса Маргарет.
Принцесата седеше в каляска, махаше и се усмихваше сковано, докато се държеше за ръце с някакъв лорандийски херцог, с когото се бе запознала едва предишната седмица.
– Изглежда малко позеленяла – бях отбелязала.
– Глупости. А ако имаш късмет – беше ми казала майка ми, – и ти ще си намериш такава подходяща партия.
Дали майка ми щеше да позволи това, ако беше още жива? Дали всичко щеше да се развие различно? Вероятно. Много неща щяха да бъдат различни, ако родителите ми бяха още живи.
– Милейди?
Вдигнах поглед от платното, което рисувах: поле с пурпурни и розови макове, прекопирано от един от великите майстори в Националната галерия. Пред мен стоеше един паж. От тона на гласа му се досетих, че не се обръщаше към мен за пръв път.
– Да? – попитах. Думата прозвуча малко по-рязко, отколкото бях възнамерявала. Тази сутрин бях имала спор с баба за отпращането на любимата ми готвачка и това още ме смущаваше.
Той се поклони, облекчен, че най-сетне са го забелязали:
– Дойде един джентълмен. Той, ъм, кара Ада да плаче.
Примигнах, питайки се дали не съм чула погрешно:
– Съжалявам, какво?
Теа и Ванеса седяха до мен, заети с шиене. Вдигнаха погледи от работата си, също толкова объркани.
Пажът пристъпи смутено от крак на крак:
– И самият аз не го разбирам наистина, милейди. Някаква среща, уредена от лейди Брансън. Мисля, че тя трябваше да е тук, за да наглежда нещата, но била забавена от някакви дела. Настаних ги в западния салон, а когато се върнах да видя как са, Ада беше в истинска истерия. Помислих си, че ще искате да знаете.
– Да, разбира се.
А аз си бях мислила, че денят ще е скучен.
Другите дами се надигнаха, когато се изправих, но аз настоях да си седнат по местата. Докато следвах пажа обратно вътре в къщата, попитах:
– Имате ли някаква представа за какво е дошъл този така наречен джентълмен?
– За да предложи друго назначение, предполагам.
Почувствах леко пробождане на вина. Намаляването на броя на прислугата беше започнало и Ада беше една от отпратените дами от антуража ми. Бях успяла да задържа само една. Лейди Дороти ме беше уверила, че заместничките, които бях избрала под неин строг надзор, са образцови, но бях напълно сигурна, че главното им задължение ще бъде да ме шпионират.
Докато отивах към салона, размишлявах какво можеше да е породило тази неочаквана сутрешна драма. Лейди Брансън беше главната дама на баба ми. Ако беше уредила служба за Ада, трябваше да предположа, че е нещо почтено, а не такова, което би могло да предизвика нервен срив.