Нова вълна ни накара да се олюлеем, и Седрик подпря ръка на писалището, за да се закрепи.
– Знам как веднъж каза, че мога да продам спасение на свещеник... но има някои неща, които дори аз не мога да накарам един капитан да размени. Така че... просто ще, аа, ще си ги вземем.
– Сега ще крадем, така ли? – попитах.
– Няма да усети, че липсват. Скоро ще разбереш. – Седрик се приближи до една стена, покрита с лавици, и насочи поглед към затворен бюфет, който се издигаше чак до тавана. Хвърли поглед наоколо с озадачено изражение. – Трябва да проникнем вътре... но стълбата я няма. Вътре имаше една малка стълба последния път, когато татко и аз обядвахме с капитана.
Отидох до стола пред писалището, но той беше закрепен с болтове за пода. Навярно трябваше да приема това като знак да се омитаме, но бях прекалено заинтригувана. Исках да узная какво наистина би накарало Седрик да стигне дотам, че да краде. След като не видях други варианти, се върнах при него.
– Добре тогава. Повдигни ме.
– Чакай малко, какво?
– Мога да се покатеря на онези лавици за книги – да ги използвам за опора. Налага се да ми помогнеш да започна. Освен ако не си размислил?
– Ъъ, не... – Изглежда, че шокиращото предложение го накара да се поколебае. – Но можеш ли да се катериш с рокля?
– Няма да ми е за пръв път – казах, спомняйки си за дните от детството, когато често ме хокаха, задето се катерех по дърветата в провинциалното ни имение. – Бих могла да я сваля, но тогава ще трябва да преодолееш шока отново да ме видиш полугола.
– Още се съвземам от първия път – подхвърли той иронично. Застана до лавиците. –Добре, да действаме. Който не рискува, не печели.
Обви ръце около кръста ми и ми помогна да се повдигна, докато успях да стъпя на една лавица и да се хвана с ръце за друга, по-висока. Бях напълно сигурна, че при тази маневра всичките ми поли и фусти се озоваха в лицето му, но след няколко мига успя да ме пусне, докато аз продължих да се крепя, и бавно се закатерих нагоре.
– Ще те хвана, ако паднеш – обади се той услужливо.
– Няма да падна. Бъркаш ме с някое безпомощно момиче, което се стряска от нечестно поведение.
– Моя грешка.
Въпреки дръзките си думи насмалко не изгубих опора, когато корабът отново се разлюля рязко. Досега бяхме плавали в относително спокойни води и заради днешните бурни условия вече беше станало трудно да се придвижваме нормално из кораба – а какво оставаше пък, когато се опитваш да се покатериш по някоя лавица, докато си с рокля.
Стигнах до горния шкаф и го отворих, слисана от онова, което видях. Храна. Но не сушената и безвкусна, която поглъщахме всеки ден. Пред мен се разкриха всевъзможни деликатеси в стъклени буркани: сушени стафиди, ядки, карамелени плочици, лимонови бисквити... Редом с тях в тайнствени кутии и торбички се съдържаха други скрити наслади.
– Виждаш ли малка зелена тенекиена кутия? – попита Седрик. – Това ни трябва.
След няколко минути търсене открих кутията. Метнах я надолу към него и започнах да слизам. Този път беше малко по-лесно, както защото бях по-сигурна къде да стъпвам, така и защото колкото повече се доближавах до пода, толкова по-малко ме беше страх да не се нараня. Когато вече бях почти там, Седрик ме хвана отново през кръста и ме смъкна до долу.
– Лесна работа – заявих.
Той понечи да ме пусне, но нова вълна блъсна и двама ни. Хвана ме по-здраво, премествайки тежестта си, така че да останем изправени. Някои от предметите в стаята се хлъзнаха от внезапното движение, но повечето бяха занитени. Седрик ме пусна едва когато всичко затихна.
– Е? – попитах. – Струваше ли си?
Той отвори тенекиената кутия:
– Ти ми кажи.
– Медени сладкиши! Как така?
– Капитанът обича сладки неща и след като ти каза, че би убила за няколко, прецених, че е по-добре да се погрижа за безопасността на всички. Искаш ли един?
– Не, искам ги всичките – казах. – Но нека да се върнем в товарното помещение, преди да ни хванат тук.
Проверихме коридора, преди да се измъкнем, но отново по-голямата част от екипажа почти не ни забеляза. Движеха се бързо и ловко по люлеещия се под, докато ние със Седрик трябваше от време на време да спираме и да се държим за стените. Когато най-накрая успяхме да стигнем до нашето помещение, забързахме обратно към къта ми за рисуване да си поделим плячката.