Той сведе почтително глава, а после вдигна един малък сандък, преди да се оттегли. Отправи ни една последна злобна усмивка и после излезе, затваряйки вратата зад себе си.
Изпъшках и се отпуснах отново до стената.
– Страхотно, просто страхотно. Знаех си, че е само въпрос на време всичко това да се разпадне на пух и прах.
– Нищо подобно не е станало – отвърна Седрик. – Той не видя картината, а и бездруго няма да се разприказва.
– Наистина? Така ли мислиш? Съжалявам, но не мога така безрезервно да се доверя на човек, наречен Стария Лефти. – Направих пауза. – И защо го наричат така, щом това е ръката с липсващите пръсти? Защо не вземат да гледат положително на нещата и да му викат Стария Сръчко?
– Няма да се разприказва – повтори Седрик. – Среброто ще гарантира това – а също и среброто в бъдеще предвид факта, че със сигурност ще ме потърси да поиска допълнително заплащане, което да гарантира „дискретността“ му.
Повдигнах вежда:
– Не си давах сметка, че имаш толкова много сребро, което просто да раздаваш наляво-надясно.
– Нямам... но някои разходи са необходими. А ако всичко това сработи, няма да има значение.
– Да се надяваме. – Погледът ми падна върху джоба на палтото му. – Какво има там? Защо все посягаш към него?
Седрик се поколеба, а после измъкна проблясващ кинжал. Дръжката беше сребърна, гравирана със сложен дървесен мотив.
– Ритуална кама. Ножът на ангела Озиел. Това е Дървото на Живота, което свързва всички живи неща в този свят със следващия.
Бях прекалено изненадана дори да се пошегувам, че все пак се кланя на дървета:
–.Щеше... да го нападнеш с това?
– Ако се налагаше. Не знаех какви са намеренията му. – Седрик потъна в мисли за няколко мига, а след това ми подаде кинжала. – Вземи.
– Красив е, но наистина не искам някакъв езически нож.
– Забрави религиозния смисъл. Задръж го, в случай че се окажеш в ситуация, в която ще ти потрябва.
– Онази нощ, когато набрах имела, ми каза да пусна ножа, преди да съм наранила някого.
– Ами тревожех се, че ще нараниш мен. Ако е някой друг обаче, няма проблем.
– Всъщност не знам как да го използвам – казах, вземайки неохотно оръжието.
– Ще разбереш – винаги те е бивало да се защитаваш. Но ето ти един съвет като за начало: ако някой те нападне, просто насочваш острието далече от себе си и почваш да сечеш.
– Разбирам. Не знаех, че работиш и като учител по боравене с оръжие.
Най-мощната вълна, която ни бе удряла досега, ни събори един върху друг. Няколко предмета наблизо се разтресоха силно и едва не намушках Седрик.
– Вероятно не е добра идея да вадим това оръжие при всичките тези вълни – каза той.
Прибрах кинжала: знаех, че ще трябва да го скрия грижливо сред вещите си, за да не ме хванат с аланзански артефакт. Огледах се около нас, докато корабът се люлееше.
– Та това са само няколко вълни? Стигнахме дотук, защото капитанът отиде да поеме руля, забрави ли?
Забелязах, че Седрик обмисляше това, давайки си сметка, че може би трябваше да обърнем повече внимание на причината капитанската каюта, в която се бяхме вмъкнали, изобщо да е празна.
– Сигурен съм, че е... – Ново рязко разтърсване ни накара да се олюлеем, а един сандък падна с трясък до нас. – Мисля, че трябва да тръгваме – каза той.
Последвах го навън от товарното помещение, докато връхлитащи една след друга мощни вълни ни караха да се олюляваме. Без излишни любезности и без да го е грижа кой ще го види, той припряно ме поведе надолу по коридора към общото помещение на Бляскавия двор. Точно преди да влезем, го дръпнах назад.
– Седрик... така и не ми каза. Какво съм аз за теб?
– Ти си... – Понечи да вдигне ръка към лицето ми, а после я отпусна. – Недостижима за мен.
Затворих очи за миг, докато оставях тези думи да се запечатат в мен. Светът ми се разлюля, и то не заради бурята навън. Извърнах се, страхувайки се да го погледна в очите, и влязох в стаята. Там пребледнялата госпожица Брадли крачеше наоколо, заобиколена от останалите ни момичета.
– Слава на Урос, че сте тук – каза, когато ни видя. – Току-що говорих с мастър Джаспър – попаднали сме в буря. Капитанът каза, че започнала съвсем изневиделица. Имаме нареждане да останем долу.
– Трябва да изляза отново – каза Седрик.
Точно се канех да седна, и рязко се изправих отново:
– Какво? Опасно е! Не му е сега времето да извършиш нещо глупаво.
– Аделейд – скара ми се госпожица Брадли, очевидно в неведение за неофициалните отношения между Седрик и мен.