– Баща ми говори с капитана, измъкнали сме се от бурята. Удивително, никой не е загинал, а корабът не е пострадал. Не е ясно в какво състояние е товарът, но ще разберем това по-късно. – Около мен момичетата нададоха леки викове на облекчение. – Все още е нощ и веднага щом облаците се прояснят, капитанът може да огледа и прецени положението ни. Междувременно починете си колкото можете.
Той си тръгна, а много от момичетата се възползваха от предложението му. Двете с Мира не можехме да заспим. Останахме заедно, адреналинът надделяваше над изтощението ни. Водите на морето останаха спокойни и към края наистина успях да изпадна в нещо като замаян транс. Мира, която сигурно бе следила мислено времето, хвърли поглед към госпожица Брадли. Придружителката ни също не беше спала.
– Трябва да е сутрин, мадам – каза Мира. – Може ли да се качим на палубата да видим какво е станало?
Госпожица Брадли се поколеба. Знаех, че благоразумието я съветва да си останем долу, но любопитството ѝ победи:
– Добре – каза тя. – Ако отидем заедно. Може да ни изпратят обратно долу.
Тя поведе нас и момичетата, които бяха будни, през коридора и после нагоре до палубата. Посрещна ни сива утринна светлина и открихме, че не бяхме единствените, чието любопитство се беше възбудило. Много от спътниците ни, включително Джаспър и Седрик, стояха и се оглеждаха наоколо. Навсякъде имаше следи от щети и безпорядък, но корабът продължаваше да плава бързо и уверено. Моряците се суетяха наоколо, за да поправят нужното и да поддържат кораба в движение.
– Вижте – каза Грант, като дойде до нас. Посочи на запад.
Двете с Мира се обърнахме, смаяни, когато видяхме тъмна, зеленикава линия на далечния хоризонт.
– Можех да се закълна, че бурята ни е отвяла чак в деветия кръг на ада – но ако е така, очевидно ни е довяла обратно – каза той. – Това е Кейп Триумф.
– Адория – прошепнах. Бавно в мен разцъфна бурна радост и проникна през вцепенението, в което бях изпаднала от бурята насам. Обърнах се към Мира и видях вълнението си, отразено в нея като в огледало. – Адория!
По някакъв начин, по милостта на Урос, бяхме преживели бурята и бяхме достигнали Новия свят. Хвърлих нетърпеливо поглед наоколо в очакване да видя всичките си спътници весели и танцуващи. Няколко момичета споделяха вълнението ни, но почти всички други бяха потиснати. Дори мрачни. Сред тях бяха Седрик и баща му.
Улових погледа на Седрик и се стреснах от отчаяното изражение, което видях там.
– Какво има? – попитах.
Той кимна към един моряк, който държеше счупено парче дърво. Пристъпих по-близо, опитвайки се да разбера какво е. Приличаше на част от женско лице. Вцепених се, знаейки къде го бях виждала преди. Фигурата от носа на Сивата чайка.
– Измъкнах го от водата – каза той.
– Не – възразих. – Не може да бъде.
И именно тогава забелязах, че другият ни кораб не се виждаше никъде. През всеки ден от плаването той се беше намирал наблизо. Понякога напред, понякога зад нас, но винаги, винаги наблизо.
Но вече не.
Първият помощник на капитана, застанал наблизо, кимна печално.
– Сивата чайка е изгубена.
12.
Слизането на кея в адория ми беше като в мъгла. стоях на палубата с другите момичета и гледах как брегът постепенно се приближава все повече и повече. Смътно отбелязах, че никога в живота си не бях виждала толкова много дървета. Макар че Кейп Триумф беше един от най-старите осфридиански градове в Новия свят, беше ясно, че пустошта още не е опитомена. А дърветата бяха огромни като стражи, пазещи този непознат бряг. Мира стоеше до мен, стискахме здраво ръцете си. На лицето ѝ – а сигурна съм, и на моето – имаше объркано и отчаяно изражение.
Би трябвало да изпитвам вълнение. Сърцето ми би трябвало да блъска като чук в гърдите от нетърпеливо очакване. В края на краищата именно това беше нещото, което бях чакала – кулминацията на всичките ми планове, започващи с деня, когато отпратих Ада. Но не можех да се радвам в този момент. Вместо това в мен имаше оловна тежест, студ, който, бях убедена, никога нямаше да си отиде.
– Вдигнете знамето ни – нареди Джаспър.
Рязката му заповед проникна през унеса ми и бавно обърнах глава. Той беше също толкова зашеметен, колкото и нас, останалите, когато разбра за крушението на Сивата чайка. Скоро бе заменил това чувство с гняв, упреквайки капитана и екипажа на другия кораб за огромната материална и човешка загуба, която току-що бе претърпял. Това приключи, когато нашият капитан рязко отбеляза, че ако някой трябва да бъде обвиняван, това е самият Джаспър, защото бе настоял за плаване в късната зима, излагайки ни на риск от бури като снощната.