Когато ни позволиха да тръгнем, госпожица Брадли ни подреди и ме сложи начело на редицата.
– Ти си диамантът – обясни тя. – Трябва да си най-отпред.
Втренчих се в нея безмълвна. Не се страхувах точно от вниманието, но след всичко, което бях преживяла, това ми се стори прекалено. Преди да успея да възразя, Мира попита:
– Защо поставяте мен трета?
Госпожица Брадли я фиксира с едновременно суров и тъжен поглед:
– Защото сега си трета. Всички други, класирали се по-високо от теб, бяха на Сивата чайка.
Светът се разлюля около мен, когато мислите за Тамзин и онзи кораб, олюляващ се като играчка, изпълниха ума ми.
– Аделейд – каза госпожица Брадли. –Трябва да тръгваш. Веднага.
Поклатих глава като вкопана на мястото си, а после почувствах стабилното присъствие на Седрик до мен.
– Последвай ме – каза той. – Просто отиваме право при баща ми, това е всичко. Гледай напред.
Той тръгна надолу по кея и след като няколко пъти си поех дълбоко дъх, събрах решимостта да го последвам. Отначало усещах краката си нестабилни, свикнала със седмиците на борда на люлеещ се кораб. Твърдата земя се беше превърнала в нещо чуждо и непознато. Не откъсвах очи от гърба на Седрик, докато поставях единия си крак пред другия и се опитвах да не обръщам внимание на зяпачите около мен. Макар да знаех, че ме следва цяла колона други момичета, се чувствах самотна и уязвима. Джаспър, в далечния край на тълпата, със същия успех можеше да е на километри. Неговите хора бяха разчистили място там, където свършваше кеят, и гледаха заплашително всеки, който дръзнеше да пристъпи по-близо.
Но това не спираше подсвиркванията или подмятанията. „Ей, девойче, запретни тая пола и ни покажи как изглежда един истински скъпоценен камък!“ и „Онази сирминиканка за останалите от нас ли са я довели? На мен кога ще ми дойде редът?“ бяха само няколко от закачките. Гневна гореща руменина нахлу в лицето ми и топлината ѝ поне малко ме защити от студа. Гневът ми беше насочен не само към грубите мъже, а и към Джаспър. Със сигурност имаше по-добри начини да намери съпрузи за нас, отколкото да ни излага на показ като говеда за продан, както бе отбелязала Мира. Цялото онова обучение и възпитание, предполагаемото подобряване на умовете ни нямаха никакво значение, когато ни изложеха на показ в тази земя и бивахме преценявани само по външността си.
И все пак дали беше кой знае колко по-различно от времето, когато ме показваха пред всички в бляскавите бални зали на Осфро? Винаги ли щеше да бъде такъв жребият на жената?
Почти изпитах порив да разкъсам скъпото облекло и да разчорля грижливо фризираната си коса. Вместо това вдигнах високо глава и последвах аления цвят на палтото на Седрик. Прииска ми се да не бях прибрала в багажа си онзи кинжал – не защото възнамерявах да го използвам, а просто защото усещането от допира на студеното острие до кожата ми се струваше успокояващо. По-добра съм от тези хора, казах си. Не заради потеклото си – а заради характера си.
Най-после, след вероятно само няколко минути, успях да стигна до Джаспър. Той стоеше с още от хората си и няколко карети, които, за щастие, бяха закрити. Джаспър кимна одобрително:
– Отлично, отлично – каза и ни направи знак да дойдем при каретите. – Вече виждам потенциалните купувачи. Предполагам, фактът, че имаме само половината от групата, може да вдигне цените.
Спрях рязко, челюстта ми увисна. Мира ме побутна да продължа и да вляза в каретата.
– Как можеш да пренебрегваш това? – възкликнах към нея, докато сядахме. Със сигурност дори нейният строг самоконтрол си имаше граници.
– Не го пренебрегвам – каза тя, разтривайки глезена си. В очите ѝ кипеше ярост. – Но си подбирам битките. Нищо не може да промени случилото се. Нищо няма да промени природата му. Но можем да контролираме бъдещето си – именно върху това трябва да се съсредоточим.
Облегнах се на седалката и обвих ръце около тялото си. Сега, когато напрежението от онази ужасна процесия беше изчезнало, студът отново ме връхлиташе. Помъчих се да бъда спокойна като Мира, но беше трудно. Искаше ми се да се върна навън и да се разкрещя на Джаспър, давайки отдушник на всички бурни емоции, уловени като в капан вътре в мен.
Но това нямаше да върне Тамзин или Сивата чайка.
Затова седях, привидно кротка и мила, и оставях чувствата си да кипят в мен. Към нас се присъединиха други две момичета и каретата потегли. Бях забелязала липсата на калдъръмени улици тук дори в оживена част от града. Бурята, която бяхме претърпели, беше донесла дъжд и чувствах как каретата си проправя с мъка път през неравните, кални пътища. Веднъж кочияшът ни трябваше да спре и да накара един от придружителите ни да му помогне да освободи едно затънало в калта колело.