Тогава осъзнах, че Седрик също се взираше в мен и че може би, само може би не бях единствената, която изпитваше смущение.
– Добре изглеждаш в официални дрехи – казах.
– И... ти също.
– Все едно някога си ме виждал да не съм издокарана.
– Е, виждал съм те, когато си... – той млъкна, давайки си сметка за присъствието на Мира. – Когато си не толкова изискано облечена. Като, хм, като онзи път.
– Разбира се, че ще споменеш точно това. – Пристъпих дръзко към него и се завъртях да изтъкна колко пищна бе роклята. – Но това е далеч по-добре. Истинска мечта. Не колкото онзи друг тоалет.
– Е... – Той ме огледа по начин, от който се изчервих още по-силно. – Предполагам, че зависи от вида на мечтата.
Мира се прокашля и попита:
– Наред ли е всичко със семейството ти? Стори ми се, че по-рано видях двамата с баща ти да спорите.
Това сякаш го върна рязко в настоящето и той най-накрая отмести поглед от мен:
– Просто поредната порция от обичайните ни неразбирателства. „Обсъждахме“ кой ще представя Аделейд пред кандидатите. Той искаше, но възразих, че е редно да се заема аз, тъй като ти си моя... придобивка. – Това бе определение, което винаги бе използвал без колебание в миналото, но тази вечер го изрече със запъване.
– И? – подтикнах го.
– Аз спечелих.
Ухилих се:
– Кога не печелиш?
По лицето му премина печално изражение:
– Е, това е, при условие че се срещнеш първо с Уорън Дойл. Стига да успея да уредя това, всичко друго устройва баща ми.
След като влезехме тържествено в стаята, заинтересованите кандидати щяха да се обърнат към представителите на Бляскавия двор, които да им уредят танци и разговори с нас. Целта беше да им попречат да се нахвърлят необуздано върху момичетата.
– И моите ли уреждате? – попита Мира.
Седрик поклати глава и посочи към високата жена:
– Айана.
Мира огледа любопитно жената:
– Коя е тя?
– Баланкуанка е – обясни той. – Изпълнява различни задачи за нас.
С Мира се спогледахме удивено. Баланкуанците, както и икорите, бяха населявали Адория, когато пристигнали осфридианците и още хора от другата страна на Морето на залеза. С баланкуанците не беше имало войни или териториални спорове като с икорите. Така било отчасти защото техните северни земи не били толкова гостоприемни и отчасти защото представлявали по-страховит враг, отколкото не толкова напредналите икори. Предполагаше се, че културата им е изискана и богата – макар и много непозната и различна от нашата.
– Какво прави тук? – попита Мира. Баланкуанците се бяха опитали да издействат някои решения за спорове с икорите и осфридианците, но през повечето време страняха от нас.
– Чичо Чарлс има договор с нея – обясни Седрик. – Обикновено работата ѝ е да следи какво става с момичетата и да ги подкрепя, след като се омъжат. Ако забележи нещо нередно или някакво лошо отношение... се справя с него.
Преди да успеем да попитаме за още подробности, мистрес Кълпепър ни повика да се подредим за тържественото си влизане. Точно както и преди, аз щях да съм начело. Ръцете ми започнаха да треперят от нервност и ожесточено се помъчих да се овладея. Бяха обявявали пристигането ми и бях въвеждана сама в залата на безброй празненства по-рано в Осфрид. За разлика от другите момичета за мен тълпите и излагането на показ не бяха нещо непознато. Те може и да бяха завършили обучението си, може и да изглеждаха подходящо за ролята на аристократки, но това, което ни предстоеше да направим, далеч надхвърляше преживяното от много от тях. Някои бяха бледи, други трепереха.
Мистрес Кълпепър ми каза да тръгвам. Прииска ми се да можех да видя Мира и да получа един последен окуражителен поглед, но тя беше зад мен в редицата и не я виждах. После зърнах Седрик, застанал близо до вратата. Срещна погледа ми и кимна. Пристъпих напред.
– Аделейд Бейли, диамант – обяви някой.
Залата може и да беше семпла по начало, но двамата Торн бяха хвърлили много пари и труд, за да убедят гостите в обратното. Цветя и свещи, лен и кристал... ако не бяха грубите дървени стени и неизмазани греди отгоре, това можеше да мине за официално събитие у дома. През стаята беше разчистена пътека, по която да стигнем до издигнат подиум в отсрещния край. От двете страни на пътеката стояха гостите, подредени и сдържани, без дори помен от грубото държание на кейовете. Те бяха елитът на Адория, добре облечени, с чаши вино в ръка, докато ни оглеждаха любезно. В тълпата се мяркаха жени: майки, надяващи се да помогнат на синовете си, или светски дами, които просто бяха любопитни.