– Не ме е грижа за него. – Мрачното изражение на Седрик показваше, че вече не намира Уорън Дойл за забавен. – Дойл вече за втори път показва неуместно поведение.
– Една последна пламенна молба едва ли би могла да се нарече точно „неуместна“ –възразих. – Можеше да бъдеш малко по-дипломатичен, преди да преминеш към заплахи.
Следващият, с когото танцувах, беше майор от армията на Денъм, чиято кариера бе във възход. Току-що бе натоварен със задачата да поведе войници към най-южните колонии на Осфрид, за да разследват набези на икори по границата. Неспирно каканижеше хвалебствия за красотата ми, правейки всевъзможни поетични сравнения от рода на това как очите ми били с цвета на метличината през пролетта. След него дойде друг магистрат, по-високопоставен от господин Колинс. Беше последван от епископ на Урос – мъж, който, изглежда, се интересуваше далеч повече от светските, отколкото от духовните дела.
Продължиха да се изреждат, сливайки се в съзнанието ми. Накрая ми позволиха да си отдъхна и седнах на подиума с Мира, опитвайки се да се разхладя с обсипано с кристали ветрило.
– Изтощително е – отбелязах.
– На мен ли го казваш – отвърна тя, тайно разтривайки подбитите си стъпала под масата.
– Предполагам, че доста мъже не са имали нищо против да се оженят за сирминиканка? – Знаех отговора: тя беше толкова заета, колкото и аз.
– Това тепърва ще се разбере – каза с лукава усмивка. – Сега е трудно да се узнае каквото и да е за тях. През повечето време всичко, което правят, е да говорят за красотата ми и да си служат с красиви думи.
Хвърлих ѝ изненадан поглед:
– Това е почти същото, което каза Уорън.
– Наистина ли?
Кимнах.
– Че всички тези мъже ще се опитат да ме ласкаят, но че той бил единственият, готов да направи предложение за мен въз основа на качествата ми и нуждата му да има партньорка, на чиито съвети може да се довери.
Веждите ѝ се повдигнаха:
– Тази вечер не чух нищо дори далечно наподобяващо това от моите кандидати. Все още мисля, че онова първоначално предложение беше самонадеяно, но...
– Но?
– Може би не биваше да го отпращаш толкова бързо.
– Бога ми, Мирабел Виана, никога не съм помисляла, че ще кажеш подобно нещо.
Тя изсумтя насмешливо.
– Е, това беше, преди да чуя как сравняват кожата ми с нощното небе.
– Майорът ли беше?
– Да – каза тя и двете се разсмяхме.
След това не говорихме много, докато се наслаждавахме на кратката си почивка. Гледахме тълпата, другите момичета, които танцуваха и флиртуваха с обожателите си. Повечето бяха преодолели първоначалната си стеснителност и с пълна сила се наслаждаваха на вниманието. Особено Клара сякаш бе във възторг. Тя танцуваше с майора и се запитах какви ли комплименти ѝ беше приготвил. Явно се опитваше да увеличи шансовете си, като разговаря с всички ни.
Внезапно Мира се изправи с изненадано изражение на лицето.
– Какво има? – попитах.
– Аз... няма нищо. Но трябва да... трябва да проверя нещо. Веднага се връщам.
Тя забърза надолу по подиума, без да ме погледне. Огледах се наоколо в опит да забележа какво беше привлякло вниманието ѝ, но видях само море от лица.
Скоро отново бях въвлечена в суматохата. Когато присъстващите на празненството най-накрая се разпръснаха, бяха минали почти пет часа. Възбудата и приливът на адреналин бяха изчезнали и копнеех само за леглото си. Стъпалата ме боляха. В мига, щом се озовах отново в преддверието, се подпрях тежко на стената, затваряйки очи с облекчение.
Някой преплете ръка с моята.
– Спокойно, милейди. Още не бързайте да припадате.
Отворих очи:
– Казах ти да не ме наричаш така.
– Не мисля, че тази вечер някой би приел думите ми буквално. Можеш ли да ходиш?
– Разбира се. – Изправих се и Седрик плъзна ръка по-плътно около гърба ми, оставяйки ме да се сгуша в него. Другите момичета също си помагаха: всички бяхме изтощени, докато вървяхме към каретите.
– След това ще бъде много по-лесно – каза той. – По-малки празненства. Частни домове. Срещи на четири очи в къщата. Целта на това беше само да привлечем вниманието им.
– Надявам се да е подействало.
– За теб – да. Наложи ми се да отпратя цели пълчища от тях. Просто нямаше време.
– Е, надявам се да си подбрал само онези, които... – Спрях рязко близо до каретата, към която ме водеше, и хвърлих поглед наоколо: – Къде е Мира?
Седрик също погледна. Беше среднощ и зад залата цареше истински хаос: бе пълно с коне, карети и с наемниците на Джаспър. Сега момичетата не бяха толкова бляскави и нямаше нужда от по-раншния педантичен ред. Най-вече искахме да се качим в някоя карета и да се приберем.