– Той кога заминава за Хадисън?
– След малко повече от месец.
– Това не е много време за договаряне на женитба.
Виола ме изгледа многозначително:
– Нима? Чувам, че една от вас вече е приела предложение. – Усмихна се, когато не отговорих. – Разбирам колебанието ти. Благоразумно е от твоя страна. Бракът е обвързващ – трябва да се увериш, че вземаш правилното решение.
– Точно – казах. Край мен мина прислужник с поднос шампанско, но поклатих глава. Беше очевидно, че както Уорън, така и майка му имаха план за действие, и не исках да се замая от алкохола и по невнимание да се съглася на нещо. – И съм много поласкана от ухажването на сина ви. Просто искам да се уверя, че това е добре и за него – изглежда, че беше склонен да уреди женитбата, без дори да се срещне с мен.
Тя нададе лек смях:
– Не, не е стигнал чак дотам. Ако на първата ви среща му се беше сторило, че не си подхождате, щеше да се съпротивлява. А ако аз бях открила нещо нередно, когато се срещна с теб – не открих, между другото, щях ясно да изложа възраженията си.
– Благодаря ви.
– Но нека караме направо – продължи тя. Това явно беше обща отличителна черта в семейство Дойл. – Браковете рядко се сключват по любов – макар че, безспорно, любовта може да дойде впоследствие. Та аз едва бях виждала Тадеус, преди да се венчаем. И едва можех да повярвам, че родителите ми биха уредили подобно нещо – аз, една аристократка, омъжена за пледиращ адвокат, отправил се към Новия свят. Но виждате ли, той беше богат адвокат. А семейството ми беше останало без пари.
– Ах – отвърнах с безразличие. – Трябва да е било много трудно. – Спомних си как намекнах пред баба за съюз с новобогаташите в деня, когато срещнах Лайънъл, преди цяла вечност. Ако бях по-отворена към този вариант, сега животът и на двете ни щеше да е много, много различен.
– Беше – призна тя. – Но направих всичко по силите си да привнеса тук каквото мога от онзи аристократичен стил на живот. Само защото мнозина в колониите имат скромен произход, само защото нашите градове все още са недобре уредени... е, това не означава, че не можем да се стремим към великото наследство на родината си. Вашият Бляскав двор цели да постигне именно подобно преобразяване, нали?
– Предполагам. Сед – господин Седрик Торн, и баща му ни наричат „новата аристокрация“.
– Малко старовремско. – Погледът ѝ падна върху Уорън, който бъбреше с Мира. Тя изглеждаше далеч по-оживена, отколкото я бях виждала в близост до други кандидати, но Уорън явно беше разсеян и постоянно хвърляше погледи към нас. Виола се обърна отново към мен: – Гордея се с това, което постигнах тук, и макар че съпругът ми е добър човек, ами... не мога да забравя огромното достойнство на онези древни родове в Осфрид. Радвам се, че успях да предам на сина си част от благородното си наследство, макар че старата ми титла не означава много тук. И бих искала да видя как внуците ми продължават едно подобно наследство. И тук, разбира се, на сцената се появяваш ти, скъпа моя.
Тя ме гледаше очаквателно, но аз бях хвърлена в пълен смут.
– Моля?
– Внуците ми, подобно на сина ми, ще станат водачи в тази страна. Мнозина – включително и съпругът ми – ще ти кажат, че това положение се печели с усърден труд и силен характер. И това е част от условието. Но кръвта е от съществено значение. И когато двамата с Уорън се ожените, мога да съм спокойна, че кръвта на два аристократични рода ще се предаде на потомците ми.
Из тялото ми започна да се разлива странно, смразяващо усещане.
– Аз... не знам какво искате да кажете, госпожо Дойл.
– Казах ти – трябва да ме наричаш Виола. Между нас няма нужда от титли, дори и от тази на една графиня.
Стените на стаята заплашваха да ме смажат и ми се стори, че ще припадна. С усилие на волята се овладях, поемайки си дълбоко дъх, докато се стараех по изражението ми да не проличи нищо. Не бях стигнала чак дотук, за да позволя всичко да рухне.
– Съжалявам – трябва да ми простите. Просто не следвам нишката на този разговор.
– Много те бива – каза тя. – Не издаваш нищо. Несъмнено е трябвало да се усъвършенстваш в това през изминалата година, за да постигнеш сегашния си успех. Самата аз можеше да се усъмня, ако не си спомнях толкова ярко, че съм видяла младата лейди Уитмор, графиня на Ротфорд, на едно празненство преди пет години. Родителите ти току-що бяха починали, а лейди Алис Уитмор вече идеално си даваше сметка, че богатствата на семейството ѝ се топят и че ще трябва да ти подсигури изгоден брак. По онова време ти беше твърде малка, но тя вече действаше. Спомням си как си помислих, че си толкова прелестна и че няма да ѝ е трудно да уреди нещата. – Виола направи многозначителна пауза. – Но когато те видях на кейовете при пристигането ви, осъзнах, че сигурно съм сгрешила. Изглеждаш до голяма степен по същия начин както преди пет години – по-зряла, разбира се. До голяма степен като жена. Може би дори по-красива.