Но никой не ми подвикна и когато стигнах дъбовете, различих тъмните силуети на аланзанците в кръг около ромбоидно подредените фенери. Изглежда, произнасяха някаква молитва на стар рувиански. Бях научила езика от една възрастна гувернантка. Изглежда, че в повечето думи ставаше въпрос за звезди и светлина, и помирение, но обстановката придаваше на ритуала зловеща нотка. Онзи стар страх ме обзе отново, възкресявайки в ума ми всички истории, които бях чувала от свещеници и от слухове. Това беше почти достатъчно да ме накара да се обърна и да ги оставя на съдбата им.
Но знаех, че Седрик стоеше някъде сред тях, макар и да не можех да го различа между силуетите. Надявах се, че в молитвата им ще има някакво изисквано от самия ритуал прекъсване, но тя просто продължаваше и продължаваше. Тъй като времето изтичаше, не можеше да има вежлив начин да привлека вниманието им.
– Хей! – изкрещях. – Трябва да се махате оттук! Хората на губернатора идват!
Напевите рязко заглъхнаха и всички онези тъмни фигури се обърнаха към мен. Сърцето ми спря. Това беше ужасна идея. Може и да не си служеха с тъмни проклятия, но със сигурност имаше страшно неприятни физически начини да нараниш някого, особено натрапник на свещена церемония.
– Кой е това? – настойчиво запита плътен мъжки глас. – Някой да я хване, преди да ни издаде!
– Опитвам се да ви помогна! – изкрещях.
Двама души се устремиха към мен и аз понечих да се дръпна тромаво назад, когато познат глас в кръга възкликна:
– Аделейд? Какво правиш тук?
Мъжете, посягащи да ме хванат, спряха и несигурно хвърлиха поглед назад.
– Познаваш ли я? – попита един.
– Да. – Седрик се отдели от кръга, чертите на лицето му се откроиха по-ясно, докато приближаваше. – Какво има? Не би трябвало да си тук.
Вкопчих се в ръкава му:
– Трябва да се махате оттук. Събират се – хората на губернатора. Знаят, че сте тук, и планират да нападнат.
– Невъзможно – каза първият мъж, онзи с плътния глас. Когато излезе напред, различих около тялото му дълги одежди. Бяха почти като онези, които ортодоксалните свещеници носеха, но тези бяха тъмни от едната страна и светли от другата. – Никой не знае, че сме тук – това е частна земя, предоставена ми, докато собственикът отсъства. И откъде би могло някакво момиче да знае какво прави губернаторът?
Седрик се взря настойчиво в мен за няколко дълги мига.
– Със сигурност знае – каза мрачно. – Трябва да вървим.
– Но церемонията не е приключила – възрази една жена.
– Няма значение – каза Седрик. – По-важно е да...
– Гледайте! – викна някой.
Там, в далечния край на долината, на отсрещния склон, видях мъже на коне, спускащи се устремено надолу. Неколцина носеха факли. От толкова далече не можех да съм сигурна, но ми се стори, че всичките бяха въоръжени.
– Разпръснете се! – изкрещя Седрик. – В различни посоки. Придържайте се към гората, където конете не могат да ви последват.
Всички мигновено се подчиниха и се запитах дали постоянно се упражняваха как да действат при подобна заплаха. Седрик ме сграбчи за ръката и затичахме към онази страна на долината, от която бях дошла. За известно време чувах само тупкането на стъпалата ни и накъсаното ни дишане. После зад нас чух викове и веднъж пистолетен изстрел.
Седрик забави, спря и погледна назад.
– Какво правиш? – запитах настоятелно. – Трябва да се махаме оттук!
Чу се нов пистолетен изстрел и за мое удивление той се отправи обратно към горичката. Забързах напред и се изпречих пред него.
– Седрик, недей!
– Те имат нужда от мен – каза той. – Няма да бягам. Трябва да им помогна!
– Помогни им, като останеш жив! Освен ако нямаш повече оръжия, отколкото мога да видя, само ще загинеш. А заради теб – и аз.
Последното сякаш го пробуди. След още миг колебание той се обърна и продължи в предишната ни посока.
Сякаш след цяла вечност най-сетне стигнахме до дърветата и нахлухме в гората почти без да забавяме крачка. Клони ме шибаха, разкъсвайки роклята още повече, и двамата се препънахме няколко пъти. Нямах представа къде се намирахме, когато Седрик най-накрая даде знак да спрем. Стояхме там, и двамата задъхани, докато той се оглеждаше наоколо, взирайки се внимателно във всяко дърво.
– Отървахме се от тях – каза. – Не са дошли в тази посока. Или са се забавили, преследвайки някого другиго, или са се отправили към по-достъпни участъци.
– Сигурен ли си?
Той отново огледа внимателно района, но чувахме само обичайните нощни шумове на гората.
– Категорично. Никой кон не може да мине през тази гъста гора, а имахме твърде голяма преднина пеша, защото вместо това допуснахме да заловят другите. – Не направи опит да скрие безсилния гняв, който го изпълваше.