– Господин Никълъс Адълтън – обяви Седрик. – Позволете ми да ви представя госпожица Аделейд Бейли.
Никълъс пое ръката ми с усмивка:
– Госпожице Бейли, разказите, които чух за вас, не ви описват правдиво – което е удивително предвид факта колко красноречив и щедър бе господин Торн в описанието си.
Усмихнах се в отговор:
– Той е търговец, господин Адълтън. Това му е работата.
– Повечето търговци, които съм срещал, не продават нищо освен шарлатански церове и измамни приказки. Нещо ми подсказва, че...
Беше принуден да млъкне, когато Уорън най-сетне успя да се добере до нас.
– Аделейд! Имам чувството, че не съм те виждал от цяла вечност.
Чарът, който бях започнала да насочвам към Никълъс, мигновено се стопи.
– Господин Дойл – казах, отвръщайки официално, макар той да си бе послужил с малкото ми име. – Колко хубаво, че успяхте да дойдете.
Той хвърли поглед към Никълъс:
– Съжалявам, че ви прекъсвам, но е наложително да...
Седрик бързо пристъпи напред и отиде до Уорън, закривайки ме от него.
– Господин Дойл! Толкова се радвам, че сте тук.
Уорън го изгледа предпазливо:
– Така ли?
– Да. Носят се всевъзможни слухове, че лорандийците струпват войници по границите на североизточните колонии – някои дори предприемат набези срещу тамошните фортове. Надявах се, че бихте могли донякъде да ни просветлите по въпроса – в края на краищата чух, че никой в града не е по-добре осведомен за лорандийците от вас. Вие сте живели при тях на континента, нали? Предполагам, че сигурно все още знаете нещо за делата им – освен ако не сте допуснали да изостанете с информацията.
– Ами, аз... – Уорън бе обзет от несигурност, разкъсван между пламенния си стремеж към мен и неустоимото изкушение в намека на Седрик, че може би има нещо, което той, Уорън, не знае. Седрик моментално се възползва от тази нерешителност и буквално отмести Уорън.
– Хайде да си вземем нещо за пиене и да продължим обсъждането на въпроса. Не искаме да отегчаваме тези двамата с политика. – И след броени мигове беше превел Уорън през половината стая.
Никълъс ги наблюдаваше развеселено:
– Много е добър в работата си. Предполагам, че е по-тежка, отколкото изглежда.
– Да – съгласих се малко тъжно.
Той отново съсредоточи вниманието си върху мен:
– Предполагам обаче, че това е трудна работа и за вас. Сигурно е същото като да сте на сцена, нали? Вечно на показ, никакви прояви на слабост. Като гледам всички ви тази вечер... някак невероятно е. Веки детайл – съвършен. Но чувствате ли се понякога като... ами, простете ми, ако е оскърбително – чувствате ли се понякога като стоки за продан на витрината на някой магазин?
Трябваше ми един миг да отговоря. Наближавахме третата седмица от светския си сезон, а на нито един мъж досега не му беше хрумнало да ме попита нещо подобно.
– Да – признах. – През цялото време.
Тази откровеност отключи една непринуденост между нас и потънахме в оживен разговор. Видях, че Седрик с право бе определил Никълъс като откровен и забавен, и изглежда, че той също оцени тези качества у мен. Дори поговорихме малко за юридическата му практика и забелязах как се изненада, че съм толкова осведомена по въпросите на правото и политиката. При всякакви други обстоятелства лесно можех да бъда приятелка на този мъж. Защото независимо колко интересен беше, не успя да пробуди у мен нещо повече от топли чувства. Но беше най-обаятелният от всички кандидати, с които се бях срещнала досега. Не биваше да се изненадвам предвид факта, че Седрик лично го беше подбрал. Толкова добре ме познаваше. А с напредването на вечерта се опитах да реша: ако не можех да дам на Никълъс любовта си, можех ли да го даря с достатъчно щастлив брак? В противен случай щеше да е нечестно.
На вечеря Седрик съумя да настани Никълъс до мен, а Уорън беше далече надолу в другия край. От време на време ме стрелкаше с печално копнеещи погледи, докато Виола просто ме гледаше на кръв. От другата ми страна седеше по-възрастен джентълмен, който мърмореше как Кейп Триумф „потъвал в хаос“.
– Анархия – каза на Никълъс и мен. – Това се случва тук. Губернаторът трябва да овладее положението, преди тези мерзавци да поемат контрола. Чухте ли, че онези аланзански еретици, които заловиха миналата седмица, вече са избягали от затвора? А къде е армията? Защо още и още войници отиват в другите колонии? Икорите се трупат на запад – не са си отишли независимо какво казват онези глупаци. После, налице са и пиратите. Един събиращ кралски данъци кораб, плаващ към Осфрид, беше пленен миналата седмица. Каква дързост.