Хайде всички — идва знакът — да прегърнем някого до нас.
Ръцете ми се сключват около Марла.
Тази вечер изберете някого, който има особено значение за вас.
Цигарените ръце на Марла са приковани на кръста й.
Кажете на този някой как се чувствате.
Марла няма рак на тестисите. Марла няма туберкулоза. Тя не умира. Добре де, в онзи, дълбокомисления, премъдър философски смисъл всички ние умираме, но Марла не умира така, както умираше Клоуи.
Знакът идва — споделете.
И тъй, Марла, ти как ги обичаш ябълките?
Разкрийте се напълно.
И така, Марла, махай се. Махай се. Махай се.
Давай, разреви се, щом трябва.
Марла ме гледа втренчено. Очите й са кафяви. Ушите й са набръчкани около дупките за обеци. Няма обеци. Напуканите й устни са побелели от мъртви кожички.
Давай, разплачи се.
— И ти не умираш — казва Марла.
Около нас двойките ридаят, крепейки се взаимно.
— Ако ме издадеш — казва Марла, — и аз ще те издам.
В такъв случай можем да си поделим седмицата, предлагам. Нека Марла вземе костните болести, мозъчните паразити и туберкулозата. Аз ще задържа рака на тестисите, кръвните паразити и органичната мозъчна деменция.
Марла пита:
— Ами напредналият рак на червата?
Момичето си знае уроците.
Рака на червата ще си го поделим. Тя получава първата и третата неделя на месеца.
— Не — казва Марла.
Не, иска всичко. Ракът, паразитите. Очите на Марла се присвиват. Не била мечтала дори, че ще се чувства така изумително. Чувствала се истински жива. Кожата й се изчиствала. Откак се е родила, не била виждала мъртвец. Не усещала живота истински, защото нямала на какво да го противопостави. Ах, но сега имало умиране, смърт, загуба, скръб. Ридания и тръпки, ужас и разкаяние. Сега, когато знае къде отиваме всички, Марла изживява всеки миг от живота си.
Не, нямало да напусне нито една група.
— Няма да се върна към предишното си усещане за живота — казва Марла. — Работех в погребално бюро единствено за да се чувствам добре само защото дишам. И без това не можех да си намеря работа по специалността.
Върни се в погребалното бюро тогава, казвам.
— Погребенията са нищо в сравнение с това — казва Марла. — Погребенията са просто абстрактна церемония. Тук изживяваш смъртта истински.
Двойките около нас бършат сълзи, подсмърчат, тупат се по гърба и се разделят.
Не можем да идваме и двамата, казвам.
— Тогава не идвай.
Имам нужда от това.
— Тогава ходи по погребения.
Всички останали са се пуснали и се хващат за ръце за заключителната молитва. Пускам Марла.
— От колко време идваш тук?
Заключителната молитва.
От две години.
Един мъж в молитвения кръг ме хваща за ръка. Друг хваща ръката на Марла.
Когато тия молитви почнат, обикновено издишам. О, благослови ни. О, благослови ни в нашия гняв и страх.
— Две години? — Марла накланя глава, за да го прошепне.
О, благослови ни и ни подкрепи.
Всеки, който може да ме е забелязал за тези две години, или е умрял, или е оздравял и не се е върнал повече. Помогни ни и пак ни помогни.
— Добре — казва Марла. — Добре де, можеш да вземеш рака на тестисите.
Големия Боб, огромният дръвник, който ме залива със сълзи. Благодаря.
Отведи ни до нашата съдба. Дай ни покой.
— За нищо.
Ето как се запознах с Марла.
5.
Човекът от специалния охранителен отряд ми обясни всичко.
Операторите, обработващи багажа, могат да пропуснат тиктакащ куфар. Човекът от охранителния отряд ги наричаше „хвърлячи“. Съвременните бомби не тиктакат. Но в случай на вибриращ куфар операторите, хвърлячите, трябва да извикат полицията.
Случи се така, че заживях с Тайлър, защото повечето аеролинии имат такава политика по отношение на вибриращия багаж.
При обратния ми полет от „Дълес“ всичко ми беше в оная чанта. Когато пътуваш много, се научаваш за всяко пътуване да вземаш едни и същи неща. Шест бели ризи. Два чифта черни панталони. Минимумът, необходим за оцеляване.
Будилник за пътуване.
Безжична електрическа самобръсначка.