— В презерватива можеш да напъхаш само един хуй — осведоми ме той.
Хванах такси до вкъщи с последните си десет долара.
И местната полиция беше задала доста въпроси.
Електрическата ми самобръсначка, която не беше бомба, все още се намираше на три времеви зони зад мен.
Нещо, което е било бомба, голяма бомба, беше гръмнало тузарските ми масички за кафе от Нджурунда във формата на жълто-зелен ин и оранжев ян, които съвпадаха и образуваха кръг. Е, сега бяха на трески.
Моята гарнитура „Хапаранда“ с оранжевите калъфки, дизайн на Ерика Пекари, сега се беше превърнала в боклук.
И аз не бях единственият роб на инстинкта си за гнездене. Моите познати, които навремето се затваряха в тоалетната с порнографски списания, сега се затварят там с каталога за мебели на „Икеа“.
Всичките имаме еднакви кресла „Йоханесхоф“ със зелена раирана тапицерия. Моето прелетя, пламтейки, петнайсет етажа надолу и падна в един фонтан.
Всичките имаме еднакви хартиени абажури „Ризлампа/Хар“, направени от тел и екологична неизбелена хартия. Моите сега са на конфети.
Всичкото това седене в тоалетната.
Сервизът от прибори „Ал“. Неръждаема стомана. Подходящ за измиване в миялна машина.
Стенният часовник „Вилд“ от галванизирана стомана — о, трябва да го имам!
Рафтовете „Клипск“, о, да.
Кутии за шапки „Хемлиг“, да.
Улицата пред моя небостъргач блещукаше, посипана с всичко това.
Кувертюрите „Момала“. Дизайн на Томас Харила, предлагат се в следните цветове: орхидея, фуксия, кобалт, абанос, кехлибар, яйчена черупка или меланж.
Цял живот блъсках, за да си купя всичкото това.
Лесният за поддържане лак на моите масички „Каликс“. Комплектът ми от масички „Стег“, влизащи една в друга.
Купуваш си мебели. Казваш си: „Това е последното канапе, което някога ще ми потрябва в живота“. Купуваш го, после една-две години си доволен, че дори и да се обърка нещо, поне си оправил положението с канапетата. После — точният сервиз от чинии. После — идеалното легло. Завесите. Килимът.
После попадаш в капана на хубавичкото си гнезденце и ставаш собственост на нещата, които едно време бяха твоя собственост.
Докато се прибрах от летището.
Портиерът излезе от сянката, за да ми съобщи, че е станало произшествие. Полицията била тук и задавала много въпроси. Може би предупредителната лампичка на печката е изгоряла или пък е имало забравен котлон, от който е изтичал газ. Газът се е издигнал до тавана и е изпълнил всички стаи в апартамента от горе до долу. Апартаментът беше сто и петдесет квадратни метра, с високи тавани — газът сигурно е изтичал сума ти дни, докато напълни всички стаи. И когато стаите са се напълнили до долу, компресорът на дъното на хладилника е прещракал.
Детонация.
Огромните, заемащи цялата стена прозорци с алуминиева дограма са се пръснали. Канапетата, лампите, чиниите и комплектите спално бельо са пламнали, както и годишниците от гимназията, дипломите, телефонът. Всичко изригва от петнайсетия етаж като малък слънчев протуберанс.
О, не и моят хладилник. Бях събрал цели рафтове най-различни видове горчица — някои млени, други тип „английски пъб“. Имаше четиринайсет различни вида салатени сосове без мазнини и седем вида каперси.
Знам, знам — къщата пълна с подправки, а истинска храна няма.
Портиерът си издуха носа и нещо потъна в носната му кърпа с якото плясване на топка в бейзболна ръкавица.
Можете да се качите на петнайсетия етаж, каза ми портиерът, но никой не може да влезе в жилището. Полицейска заповед. Полицията разпитвала дали нямам някое старо гадже, на което би му се искало да извърши това, или пък не ме е намразил някой, който има достъп до динамит.
— Нямаше смисъл да се качват — каза портиерът. — Оцеляла е единствено бетонната черупка.
Полицията не изключваше палеж. Никой не беше подушил газ. Портиерът вдига вежда. Този тип по цял ден флиртуваше с домашните прислужници и болногледачките, работещи в големите апартаменти на горния етаж, които след работа чакаха в креслата във фоайето да ги откарат. От три години живеех тук — и портиерът всяка вечер си седеше и си четеше списанието „Елъри Куин“, докато аз прехвърлях пакети и чанти, за да си отключа входната врата и да вляза.
Портиерът вдигна вежда и разказа как някои хора заминавали на дълго пътешествие и оставяли свещ, дълга-предълга свещ, да гори в голяма локва бензин. Хората с финансови затруднения правят такива работи. Хората, дето искат да се измъкнат.