Помолих да използвам телефона в портиерната.
— Много млади хора се опитват да впечатлят света и купуват прекалено много вещи — каза портиерът.
Обадих се на Тайлър.
Телефонът в квартирата на Тайлър на Пейпър Стрийт иззвъня.
О, Тайлър, моля те, избави ме.
Телефонът звънеше.
Портиерът се наведе през рамото ми и каза:
— Много млади хора не знаят какво искат.
О, Тайлър, моля те, спаси ме. Телефонът звънеше.
— Това, младите, си мислят, че светът е техен.
Избави ме от шведските мебели.
Избави ме от снобското изкуство. Телефонът звънеше и Тайлър вдигна.
— Ако не знаеш какво искаш — каза портиерът, — накрая ти се натрупват сума ти неща, дето не ги искаш.
Нека никога не бъда завършен.
Нека никога не бъда доволен.
Нека никога не бъда съвършен.
Избави ме, Тайлър, от съвършенството и доволството.
С Тайлър се уговорихме да се срещнем в един бар.
Портиерът попита за телефонен номер, на който полицията би могла да ме потърси. Продължаваше да вали. Аудито ми си беше на паркинга, но един халогенен лампион „Дакапо“ се бе забил в предното стъкло.
Срещнахме се с Тайлър, изпихме много бири и Тайлър каза — да, мога да се преместя при него, но ще трябва да му направя една услуга.
На другия ден щеше да пристигне куфарът ми с минимума за оцеляване — шест ризи, шест чифта бельо.
Там, пиян в бара, където никой не гледаше и на никого не му пукаше, попитах Тайлър какво иска от мен.
Тайлър каза:
— Искам да ме удариш възможно най-силно.
6.
Два слайда от презентацията ми за „Майкрософт“ са минали. Усещам вкуса на кръв и трябва да започна да гълтам. Шефът ми не познава материала, но няма да ми позволи да правя презентация с насинено око и половин лице, отекло заради шевове в бузата. Шевовете са се охлабили — опипвам ги с език по вътрешността на бузата си. Представете си омотана рибарска корда на плажа. Представям си ги като черните шевове по куче, след като са го оправили, и продължавам да гълтам кръвта. Шефът ми прави презентацията по моя сценарий, а аз обслужвам лаптоп-проектора и затова съм скрит отстрани, в тъмното.
Устните ми стават все по-лепкави от кръвта, докато се опитвам да я оближа. А когато лампите светнат, ще се обърна към консултантите Елън, Уолтър, Норберт, Линда от „Майкрософт“ и ще им кажа „Благодаря, че дойдохте“ с уста, лъснала от кръв — кръвта ще се процежда през пролуките между зъбите ми.
Можеш да изгълташ около половин литър кръв, преди да ти прилошее. Утре е бойният клуб, а аз не смятам да пропускам бойния клуб.
Преди презентацията Уолтър от „Майкрософт“ се усмихва. Подобната му на екскаватор челюст е като маркетингов инструмент — загорял, с цвета на препечено картофче. Уолтър с пръстена-печат стиска ръката ми, обвита в гладката му, мека длан и казва: „Много би ми било неприятно да видя какво е станало с другия“.
Първо правило на бойния клуб: за бойния клуб не се говори.
Казвам на Уолтър, че съм паднал.
Сам съм си го направил.
Преди презентацията, докато седях срещу шефа ми и му обяснявах къде влиза по сценарий всеки слайд, щом поисках да пусна видеосегмента, той ме попита:
— Ти в какво се забъркваш всеки уикенд?
Просто не искам да умра без някой и друг белег по мен, казвам. Да имаш хубаво, стегнато тяло вече не е нищо. Вижте ги тия коли, чисто новички и недокоснати, излезли направо от автосалона през 1955-а — все си мисля каква загуба.
Второ правило на бойния клуб: за бойния клуб не се говори. На обяд сервитьорът идва на масата ти, двете му очи са насинени и е като гигантска панда след събирането миналия уикенд. Тогава си видял как приклещват главата му между циментовия под и коляното на сто и петдесет килограмов здравеняк, който го бъхти с юмрук между веждите отново и отново с тъпи, резки, млатещи звуци, които си чувал въпреки цялата врява — докато сервитьорът събере най-сетне дъх и пръскайки кръв, каже „стига“.
Ти не му казваш нищо, защото бойният клуб съществува само в часовете между началото и края на бойния клуб.
Срещаш хлапето, което работи в копирния център — преди месец си видял същото това хлапе, дето не се сеща един ордер да прикрепи или да сложи цветни листа между копирните пакети. Но това хлапе за десет минути беше бог, когато изкара с ритник въздуха на един счетоводител два пъти колкото него, а после се метна върху него и го удря, докато онзи омекне — тогава хлапето трябваше да спре. Това е третото правило в бойния клуб — когато някой каже „стига“ или припадне, дори и само да се преструва, боят спира. Всеки път, когато видиш това момче, не можеш да му кажеш колко страхотно се е било.