Боят е само по двойки. Само двама могат да се бият по едно и също време. Без ризи и обувки. Боят продължава, колкото е необходимо. Това са другите правила на бойния клуб. Хората в бойния клуб не са това, което са в реалния свят. Дори и да кажеш на хлапето в копирния център, че се е било добре, няма да го кажеш на същия човек.
В бойния клуб не съм онзи, когото шефът ми познава. След нощ в бойния клуб всичко в реалния свят се спихва. Нищо не може да те вбеси. Думата ти е закон и ако някой наруши този закон или започне да те разпитва, дори и това не те вбесява.
В реалния свят аз съм координатор на кампании за замяна на автомобили, облечен в риза и вратовръзка, който седи в тъмното с уста, пълна с кръв, и сменя чертежите и слайдовете, докато шефът обяснява на „Майкрософт“ как бил избрал точно този оттенък на бледо метличиново синьо за дадена икона.
Първият боен клуб бяхме само Тайлър и аз — млатехме се.
Навремето, когато се приберях ядосан, знаейки, че животът не следва петгодишния ми план, беше достатъчно да изчистя апартамента или да лъсна колата. Някой ден щях да умра без нито един белег и да оставя страшно хубави апартамент и кола. Страшно, ама страшно хубави — докато ги налегне прахът или следващият собственик. Нищо не е неизменно. Дори и „Мона Лиза“ се разпада. Откакто съществува бойният клуб, мога да клатя половината зъби в устата си.
Може би отговорът не е в самоусъвършенстването.
Тайлър никога не е познавал баща си.
Може би отговорът е в самоунищожението.
Ние с Тайлър продължаваме да ходим в бойния клуб заедно. Бойният клуб сега се намира в мазето на един бар, след като затвори в събота вечер. Всяка седмица, когато отидеш, намираш все повече хора.
Тайлър застава под единствената лампа насред черното бетонно мазе и вижда как светлината й трепка в тъмното, отразена в сто чифта очи. Първото, което Тайлър изкрещява, е:
— Първо правило на бойния клуб — за бойния клуб не се говори!
— Второ правило на бойния клуб — изкрещява Тайлър — за бойния клуб не се говори!
Колкото до мен, познавах татко близо шест години, но нищичко не си спомням. Горе-долу на всеки шест години татко си прави ново семейство в нов град. Не прилича много на семейство — по-скоро основава верига от семейства.
В бойния клуб виждате поколение мъже, отгледано от жени.
Тайлър, застанал под единствената лампа в следполунощния мрак на мазето, пълно с мъже, крещи останалите правила: Боят е само по двойки. Само двама могат да се бият по едно и също време. Без ризи и обувки. Боят продължава, колкото е необходимо.
— А седмо правило — крещи Тайлър — е, че ако това е първата ви вечер в бойния клуб, трябва да се биете.
Бойният клуб не е футбол по телевизията. Не гледате как тайфа непознати мъже през девет земи в десета се бият на живо по сателита с двуминутно забавяне и рекламите ви пробутват бира на всеки десет минути, а сега пауза за проверка на позициите. След като сте били в бойния клуб, гледането на футбол по телевизията е все едно да гледаш порнофилм, когато можеш да правиш страхотен секс.
Бойният клуб става причина да започнеш да ходиш на фитнес, да си стрижеш косата ниско и да си режеш ноктите. Фитнес залите, в които ходиш, са претъпкани с пичове, опитващи се да изглеждат като мъже — сякаш да си мъж означава да изглеждаш така, както смята някой скулптор или арт директор.
Както казва Тайлър, дори и суфлето изглежда напомпано.
Баща ми никога не е учил в колеж и затова беше много важно аз да постъпя в колеж. След колежа му се обадих, междуградски разговор, и го попитах — а сега какво?
Баща ми не знаеше.
Когато си намерих работа и навърших двайсет и пет, попитах — пак междуградски разговор — а сега какво? Баща ми не знаеше, затова ми каза: „Ожени се“.
Аз съм трийсетгодишно момче и се чудя дали нужният ми отговор е поредната жена.
Онова, което се случва в бойния клуб, не може да се изкаже с думи. Някои имат нужда от бой всяка седмица. Тази седмица Тайлър казва: влизат първите петдесет човека и толкова. Край.