Единствените ни съседи са затворен магазин за машини и през улицата — склад, заемащ цялата пресечка. Вътре в къщата има шкаф с двуметрови ролки за навиване на жакардови покривки, така че да не се мачкат. Има облицован с кедър шкаф за съхраняване на кожи на студено. Плочките в банята са на малки цветенца, по-хубави от тези по сватбените порцеланови сервизи на повечето хора, а в тоалетната плува използван презерватив.
Живея с Тайлър от около месец.
Тайлър идва на закуска — целите му врат и гърди са в смучки, а аз чета стар брой на „Рийдърс Дайджест“. Това е идеалната къща за наркотърговия. Съседи няма. На Пейпър Стрийт няма нищо друго, освен складове и една фабрика за целулоза. Вонята на пръдня е от парата, която пуска хартиената фабрика, а миризмата на дървени стърготини като от клетка за хамстер се носи от оранжевите пирамиди край нея. Това е идеалната къща за наркотърговия, защото денем по улицата минават безброй коли, но нощем двамата с Тайлър сме единствените хора на половин миля наоколо. Открих купища и купища „Рийдърс Дайджест“ в мазето и сега във всяка стая има по една купчина. „Животът в тези Съединени щати“. „Смехът е най-доброто лекарство“. Купчините списания са горе-долу единствената мебелировка.
В по-старите броеве има една поредица от статии, в която органите на човешкото тяло разказват за себе си в първо лице: Аз съм матката на Джейн. Аз съм простатата на Джо.
Без майтап — а Тайлър влиза в кухнята с неговите смучки и без риза и разправя, дрън-дрън, дрън-дрън, снощи се запознал с Марла Сингър и правили секс.
Щом чувам това, цял се превръщам в Жлъчката на Джо. За всичко съм си виновен аз. Понякога правиш нещо и се преебаваш. Друг път се преебаваш, тъкмо защото не правиш нищо. Снощи се обадих на Марла. Изработили сме си система — ако аз искам да посетя някоя група за взаимопомощ, се обаждам на Марла да проверя дали тя смята да ходи. Снощи беше меланомът и затова малко се разочаровах.
Марла живее в хотел „Риджънт“ — нищо повече от едни кафяви тухли, слепени от гадост. Всички дюшеци са запечатани в хлъзгави найлонови торби и затова много хора ходят там да умрат. Седнеш ли накриво на леглото, изхлузваш се на пода заедно с чаршафите и одеялата.
Обадих се на Марла в хотел „Риджънт“, за да проверя дали ще ходи на меланома.
Марла откликна в забавен кадър. Това не било истинско самоубийство, каза тя, по-вероятно било нещо като вик за помощ, но погълнала твърде много ксанакс.
Кадърът се премества в хотел „Риджънт“. Гледаме как Марла се мята из гадната си стая и повтаря: Аз умирам. Умирам. Аз умирам. Умирам. У-ми-рам. Умирам.
Може да продължи с часове.
Значи довечера ще си остане вкъщи, така ли?
Щяла да спретне голямата сцена със смъртта, казва ми Марла. Да съм се бил размърдал, ако искам да гледам.
Благодаря все пак, казвам, но имам други планове.
Ами добре, казва Марла, можела да си умре и пред телевизора. Само се надявала да дават нещо, което си струва.
И аз изтичах до меланома. Прибрах се рано. Заспах.
А сега, на закуска на другата сутрин, Тайлър седи целият в смучки и разправя, че Марла била извратена кучка, но това го кефело много.
След снощния меланом се прибрах, легнах си и заспах. И сънувах, че чукам, чукам, чукам Марла Сингър.
А тази сутрин, докато слушам Тайлър, се преструвам, че чета „Рийдърс Дайджест“. Извратена кучка, то си личеше. „Рийдърс Дайджест“. „Хумор в униформа“.
Аз съм Разбуненият жлъчен канал на Джо.
Какви му ги разправяла Марла снощи — казва Тайлър. Никое момиче досега не му било говорило така.
Аз съм Скърцащите зъби на Джо.
Аз съм Пламналите трепкащи ноздри на Джо.
След като Тайлър и Марла правили секс десетина пъти, разправя Тайлър, тя казала, че иска да забременее. Казала, че искала да направи аборт от него.
Аз съм Побелелите кокалчета на Джо.