Марла казва:
— Какво?
— Ние не ядем червено месо — обяснява ми Тайлър в колата.
Не можел да използва и мазнина от пиле, защото сапунът нямало да се втвърди.
— Тая мас — продължава Тайлър — ни докарва цяло състояние. Платихме си наема с тоя колаген.
Казвам — трябваше да кажеш на Марла. Сега тя мисли, че съм го направил аз.
— Осапунването — обяснява Тайлър — е химичната реакция, която е нужна, за да направиш хубав сапун. Пилешката мазнина не става, нито пък която и да е твърде пресолена мазнина.
— Чуй — казва Тайлър. — Имаме да изпълняваме голяма поръчка. Ето какво ще направим: ще изпратим на майката на Марла шоколадови бонбони, а може би и малко плодов кекс.
Не мисля, че номерът ти ще мине пак.
С две думи, Марла поглежда във фризера. Добре де, преди това има малко боричкане. Опитвам се да я спра, пакетът й пада, изсипва се на линолеума, двамата се подхлъзваме в мазната бяла каша и се надигаме — гади ни се. Прихванал съм Марла изотзад през кръста — черната й коса шиба лицето ми, ръцете й са вкопчени в хълбоците й — и й повтарям, пак и пак — не съм аз. Не съм аз.
Не съм го направил аз.
— Майка ми! Разсипваш я навсякъде!
Трябваше да сварим сапун, обяснявам с лице, прилепено до ухото й. Трябваше да изперем панталона ми, да платим наема, да поправим теча в газопровода. Не съм аз.
Тайлър беше.
Марла пищи: „Какви ги дрънкаш?!“, и се изтръгва от полата си. Лазя по мазния под и се мъча да се изправя, гушнал индийската памучна пола на Марла, а тя по гащички, токчета и селска блуза отваря широко фризера и вътре няма колагенов фонд.
Има две стари батерии за фенерче, но само толкова.
— Къде е тя?
Вече пълзя назад, дланите ми се пързалят, обувките ми се пързалят по линолеума, а задникът ми разчиства пътека върху мръсния под по-далеч от Марла и хладилника. Стискам полата, за да не ми се налага да гледам лицето на Марла, докато й разказвам.
Истината.
Направихме я на сапун. Нея. Майката на Марла.
— Сапун?
Сапун. Вариш мас. Смесваш я с луга. Получаваш сапун.
Щом Марла изпищява, хвърлям полата в лицето й и побягвам. Измъквам се. Бягам.
Насам-натам из първия етаж Марла тича подире ми, занася по ъглите, оттласква се от рамките на прозорците, за да набере инерция. Подхлъзва се.
Оставя мръсни отпечатъци от мас и мръсотия сред цветята по тапетите. Пада, удря се в ламперията, става, тича.
Марла пищи:
— Ти си сварил майка ми!
Тайлър свари майка й.
Марла пищи, постоянно на един замах с ноктите си зад мен. Тайлър свари майка й.
— Сварил си майка ми!
Входната врата все още зееше отворена.
И тогава изскочих през вратата, а Марла пищеше подире ми. Краката ми не се подхлъзнаха на циментовия тротоар и продължих да бягам. Докато не намерих Тайлър или Тайлър не ме намери, и аз му разказах какво е станало.
С по бира в ръка, двамата с Тайлър сме се излегнали на предната и на задната седалка — аз на предната. Дори и в момента Марла сигурно още е в къщата — замеря стените със списания и крещи, че съм гадняр, чудовище, двулично капиталистическо гъзосмучещо копеле. Километрите нощ между Марла и мен предлагат насекоми, меланоми и изгризващи плътта вируси. Тук, където съм, не е чак толкова зле.
— Когато светкавица удари човек — казва Тайлър, — главата му изгаря и се превръща в тлееща бейзболна топка, а ципът му се отваря.
Питам, стигнахме ли днес дъното? Тайлър се отпуска назад и казва:
— Ако Мерилин Монро беше жива в момента, какво щеше да прави?
Лека нощ, казвам.
Тапицерията виси на парцали от тавана, а Тайлър казва:
— Щеше да драска по капака на ковчега.
12.
Шефът е застанал твърде близо до бюрото ми с мъничката си усмивчица, с присвити, опънати тънки устни. Чаталът му е до лакътя ми. Вдигам поглед от съпроводителното писмо за кампания по замяна, което пиша. Тези писма винаги започват по един и същи начин:
„Изпращаме ви това уведомление в съгласие с изискванията на Националния закон за безопасността на моторните превозни средства. Установихме, че съществува дефект“…
Тази седмица заложих на формулата за отговорност и този път A по B по C превишава сумата от стойността на кампанията по замяна.