— Битките са последователни — казва Големия Боб.
В неделя и в понеделник вечер Тайлър сервира.
— Биеш се без риза и обувки.
Във вторник вечер Тайлър си е вкъщи — вари сапун, увива го в хартия и го изпраща. Сапунена компания „Пейпър Стрийт“.
— Боевете — казва Големия Боб — продължават колкото се налага. Това са правилата, установени от човека, измислил бойния клуб.
Големия Боб пита:
— Познаваш ли го?
— Никога не съм го виждал лично — казва Големия Боб, — но името му е Тайлър Дърдън.
Сапунена компания „Пейпър Стрийт“.
Н’нам, казвам.
Може би.
13.
Когато пристигам в хотел „Риджънт“, Марла е във фоайето по хавлия. Обади ми се в работата и ме попита дали не бих пропуснал фитнеса, библиотеката, прането или каквото там бях планирал за след работа, и вместо това дали не бих отишъл да я видя.
Ето защо се обади Марла — защото ме мрази.
Нищичко не казва за колагеновия фонд.
Вместо това пита не бих ли й направил една услуга. Същия следобед лежала в леглото. Марла се храни с ястията, които „Храна на колела“ доставя на съседите й — те са мъртви. Марла приема храната и казва, че спят. С две думи, този следобед между дванайсет и два часа Марла си лежала в леглото и чакала да донесат храната. От две години Марла няма здравна застраховка и затова вече не се проверява, но тази сутрин се проверила и като че имало някаква бучка, а възлите под мишницата й близо до бучката били отекли и в същото време чувствителни. Не можела да каже на никой близък, защото не искала да ги плаши, не можела и да си позволи да отиде на лекар — току-виж се оказало, че няма нищо. Но имала нужда да поговори с някого и трябвало и някой друг да погледне.
Цветът на кафявите очи на Марла е като на животно, опечено в пещ и после потопено в студена вода. На това му казват вулканизиране, галванизиране или каляване.
Марла казва, че щяла да ми прости за колагена, ако й помогна да провери.
Предполагам, че не се е обадила на Тайлър, защото не иска да го плаши. Аз в нейния списък съм неутрален — длъжник съм й.
Качваме се в стаята й и Марла ми разказва как в дивата природа не се срещали стари животни, защото щом животните остареят, умират. Ако се разболеят или забавят темпото, нещо по-силно от тях ги убива. На животните не е отредено да остаряват.
Марла ляга на леглото, развързва колана на хавлията си и казва, че нашата култура е превърнала смъртта в нещо нередно. Старите животни би трябвало да са противоестествено изключение.
Уроди.
Марла е студена и се поти, докато й разказвам как веднъж, докато бях в колежа, ми излезе брадавица. На пениса — само че казвам кур. Отидох в медицинското училище да ми я махнат. Брадавицата. После казах на баща ми. Чак години по-късно, и баща ми се смя и ми каза, че съм бил глупак, защото подобни брадавици били природни гъделичкащи израстъци. Жените ги обичали и Господ ми бил направил услуга.
Коленича до леглото на Марла и дланите ми са все още студени от студа навън, чувствам студената кожа на Марла, лека-полека разтривам по мъничко от Марла между пръстите си с всеки сантиметър, Марла ми казва, че от тези Божии гъделичкащи израстъци жените получавали рак на матката.
И така, аз седях на лигнина в кабинета в медицинското училище — един студент по медицина изливаше туба течен азот върху кура ми, а още осем го гледаха. Ето къде попадаш, като нямаш здравна осигуровка. Само че те не го наричаха кур, наричаха го пенис, но както и да му викаш, те го пръскаха с течен азот и все едно си го гориш с луга, толкова много болеше.
Марла се смее на това, докато не забелязва, че пръстите ми са спрели. Сякаш може би съм напипал нещо.
Марла спира да диша, коремът й се опъва като барабан, а сърцето й е като юмрук, бъхтещ отвътре опънатата кожа на тъпан. Но не, спрял съм, защото говоря, и освен това, защото за минута никой от нас не беше в стаята на Марла. Намирахме се в медицинското училище преди години, седяхме на лепкавата хартия и курът ми пламтеше от течния азот — и тогава един от студентите видя босите ми крака и бързо се изнесе от стаята с два големи разкрача. После се върна, подкарал отпред трима истински лекари, и докторите избутаха онзи с тубата течен азот настрана.
Един от истинските лекари сграбчи босия ми десен крак и го навря в лицата на другите двама. Тримата го въртяха, бучкаха, снимаха го с полароид — сякаш цялата останала част от човека, полуоблечен и с полузамразен Божи дар, не съществуваше. Само стъпалото — и останалите студенти се скупчиха да гледат.