Ораторът млъква, когато влизам да си направя сандвича. Всичките космически маймуни седят и мълчат, все едно съм сам. Не се притеснявайте, казвам. Вече съм го чел. Аз го набрах.
Дори и шефът ми вероятно го е чел.
Всички ние сме само един голям куп лайна, казвам. Давайте нататък. Играйте си игричката. Не ми обръщайте внимание.
Космическите маймуни изчакват в мълчание, докато си намажа сандвича, взема още едно шише водка и се кача горе. Зад мен чувам:
— Вие не сте прекрасна, уникална снежинка.
Аз съм Разбитото сърце на Джо, защото Тайлър ме заряза. Защото баща ми ме заряза. О, така мога да си продължа незнайно докога.
Понякога вечер след работа отивам в разни бойни клубове в мазетата на барове или в гаражи и питам някой виждал ли е Тайлър Дърдън.
Във всеки нов боен клуб някой абсолютно непознат стои под лампата в центъра на мрака, заобиколен от мъже, и рецитира думите на Тайлър.
Първо правило на бойния клуб — за бойния клуб не се говори.
Когато боевете започнат, дръпвам водача на клуба настрани и го питам виждал ли е Тайлър. Аз живея с Тайлър, казвам, и от известно време той не се е прибирал.
Очите на мъжа се опулват, пита ме наистина ли познавам Тайлър Дърдън.
Това се случва в повечето нови бойни клубове. Да, казвам, първи дружки сме с Тайлър. После изведнъж всички искат да ми стиснат ръката.
Тези новаци зяпат сфинктера в бузата ми и синините по лицето ми, жълто-зелени по краищата, и ми викат сър. Не, сър. Съвсем не, сър. Никой от познатите им никога не се е срещал с Тайлър Дърдън. Приятели на техни приятели се били срещнали с Тайлър Дърдън и основали това подразделение на бойния клуб, сър. После ми намигат.
Никой от познатите им никога не е виждал Тайлър Дърдън. Сър.
Вярно ли е, питат всички, че Тайлър Дърдън изгражда армия? Така се говори. Дали Тайлър Дърдън спи само по един час нощем? Слуховете твърдят, че Тайлър пътувал и основавал бойни клубове из цялата страна. Какво следва, искат да знаят всички.
Събранията на Проект „Разруха“ са се преместили в по-голямо мазе, защото всеки комитет — „Палежи“, „Нападения“, „Пакости“ и „Дезинформация“ — се разраства, след като все повече и повече хора завършват бойния клуб. Всеки комитет си има водач, но дори и водачите не знаят какво е замислил Тайлър. Всяка седмица той им се обажда по телефона.
Всички от Проект „Разруха“ искат да знаят какво следва.
Накъде сме тръгнали?
Какво трябва да очакваме?
На Пейпър Стрийт двамата с Марла се разхождаме нощем в градината боси. Всяка стъпка навява аромата на градински чай, лимонова вербена и розово мушкато. Черни ризи и черни панталони се гърбят около нас със свещи, вдигат листа на растения или убиват охлюв или плужек. Марла пита какво става тук.
Туфи коса стърчат до буци тор. Косми и лайна. Костно брашно и кръвно брашно. Растенията избуяват по-бързо, отколкото могат да ги подрязват космическите маймуни.
Марла пита:
— Какво смяташ да правиш?
Какво се говори?
Сред мръсотията проблясва нещо златно и аз коленича да видя. Какво ще става по-нататък, не знам, казвам на Марла.
Май и двамата са ни зарязали.
С ъгълчето на окото си виждам как космическите маймуни се разкарват наоколо в черно, всеки — прегърбен над свещта. Малкото златно петънце в калта е кътник със златна пломба. До него изплуват още два кътника с пломби от сребърна амалгама. Чене.
Казвам не, не мога да кажа какво следва. И натиквам единия, двата, трите зъба в пръстта, в космите, в лайната, в костите, в кръвта, там, където Марла няма да ги вижда.
18.
Тази петъчна вечер заспивам на бюрото си в офиса.
Когато се събуждам с лице и скръстени ръце върху бюрото, телефонът звъни и всички вече са си тръгнали. В съня ми звънеше телефон и не е ясно дали реалността се е промъкнала в съня ми, или сънят е залял реалността.
Вдигам телефона. Оплаквания и обезщетения.
Това е моят отдел — „Оплаквания и обезщетения“.
Слънцето залязва и натрупалите се буреносни облаци колкото Уайоминг и Япония прииждат насам. Не че в офиса има прозорец. Просто външните стени са целите стъклени, от пода до тавана. Навсякъде, където работя, външните стени са целите стъклени, от пода до тавана. Навсякъде вертикални щори. Навсякъде индустриален гладък сив мокет, нашарен с надгробни камъчета там, където персоналните компютри се включват в мрежата. Всичко е лабиринт от кутийки, оградени с тапициран шперплат.