Някъде жужи прахосмукачка.
Шефът ми е в отпуска. Прати ми един имейл и изчезна. Трябва да се подготвя за официална ревизия след две седмици. Да резервирам зала за конференции. Да си подредя нещата. Да си осъвременя резюмето. Такива работи. Срещу мен се трупат улики.
Аз съм Пълната липса на изненада на Джо.
Напоследък поведението ми е жалко.
Вдигам телефона — обажда се Тайлър, който ми казва:
— Излез, едни хора те чакат на паркинга.
Кои са те, питам.
— Всички те чакат — казва Тайлър.
Усещам мириса на бензин по дланите си.
Тайлър продължава:
— Тръгвай на път. Чакат те навън с кола. Кадилак.
Все още сънувам.
Не съм сигурен дали Тайлър не е мой сън.
Или аз не съм сън на Тайлър.
Подушвам бензина по дланите си. Наоколо няма никого. Ставам и излизам на паркинга.
Един от бойния клуб работи с коли и сега е паркирал до бордюра нечий черен „Корниш“ — само го гледам, целия в черно и златно, огромна табакера, готова да ме откара нанякъде. Механикът, който слиза от колата, ми казва да не се тревожа, бил сменил номерата с тези на някаква друга кола на паркинга на летището.
Нашият механик от бойния клуб казва, че може да подкара всичко. Две жици стърчат от таблото. Допрете жиците една в друга — затваряте веригата на соленоида на стартера и си имате кола за разходка.
Или пък разбивате кода на ключа чрез специален чип, достъпен по принцип само за търговци на коли на едро.
Три космически маймуни седят на задната седалка, облечени в черните си ризи и черни панталони. Не чул. Не видял. Не казал.
Питам — та значи, къде е Тайлър?
Механикът от бойния клуб ми отваря вратата на кадилака с маниера на шофьор. Механикът е висок, само кожа и кости, с рамене, които напомнят за вилката на телефон. При Тайлър ли отиваме, питам.
На предната седалка ме чака торта със свещи, готови за запалване. Качвам се. Потегляме.
Дори и седмица след бойния клуб нямаш проблеми да караш с позволената скорост. Може да си срал черни лайна два дни подред заради вътрешните разкъсвания, ама си много спокоен. Други коли те задминават. Колите се подреждат плътно една зад друга. Шофьорите ти показват среден пръст. Напълно непознати те мразят. Абсолютно нищо лично. След бойния клуб си толкова спокоен, че изобщо не ти пука. Дори не включваш радиото. Може би ребрата те понаболяват около тънката като косъм пукнатина всеки път, когато си поемеш дъх. Колите зад тебе примигват с фарове. Слънцето залязва, оранжево-златно.
Механикът е тук — кара. Тортата е между нас, на седалката.
Като видиш някой пич като нашия механик в бойния клуб, се стряскаш, мамка му. Кльощавите пичове никога не омекват. Бият се, докато станат на кюфте. Бели пичове като скелети, топнати в жълт восък, с татуировки. Черни пичове като изсушено месо. Тия обикновено се държат заедно, както си ги представяте в „Анонимни наркомани“. Никога не казват „стига“. Все едно целите са енергия — треперят толкова бързо, че се размазват по краищата, тия пичове, дето се възстановяват от нещо. Сякаш единственият избор, който им е останал, е да умрат, и искат да умрат в бой.
Налага им се да се бият един срещу друг, на тия пичове.
Никой друг не ги избира за противници и те не могат да си изберат никого освен някоя и друга разтреперана хърба, само кости и обриви, защото никой друг няма да им излезе насреща.
Публиката дори не крещи, когато пичове като нашия механик излизат един срещу друг.
Чуваш само как противниците дишат през зъби, как се плясват по ръцете, свирката и ударите, когато юмруците бъхтят ли бъхтят по кухите им ребра, право в целта, в клинч. Виждаш как играят сухожилия, мускули и вени под кожата им. Кожата им лъщи потна, жилава и мокра под единствената лампа.
Десет, петнайсет минути изтичат. Миризмата им — те се потят, и миризмата на тези пичове ти напомня на пържено пиле.
Двайсет минути от битката изтичат. Най-накрая единият ще падне.
После двамата бивши наркомани ще се мотаят заедно цяла вечер, изтощени и усмихнати след тежката битка.
Откакто взе да идва в бойния клуб, тоя механик вечно се върти около къщата на Пейпър Стрийт. Иска да чуя песента, която бил написал. Да видя къщичката за птици, която направил. Показа ми снимката на някакво момиче и ме попита достатъчно хубава ли е, че да се ожени за нея.