Според механика друго ново правило в бойния клуб е входът винаги да бъде безплатен. Влизането никога да не струва нищо. Механикът крещи през страничния прозорец към прииждащия трафик, а нощният вятър свисти край колата:
— Искаме вас, не парите ви!
Механикът крещи през прозореца:
— Докато си в бойния клуб, ти не струваш колкото пари имаш в банката. Ти не си професията си. Ти не си семейството си и ти не си този, който си мислиш, че си.
Механикът крещи по вятъра:
— Ти не си името си.
Една от космическите маймуни на задната седалка подхваща:
— Ти не си проблемите си.
Механикът крещи:
— Ти не си проблемите си.
Космическата маймуна крясва:
— Ти не си възрастта си.
Механикът крещи:
— Ти не си възрастта си.
Тук механикът завива в насрещното движение и през предното стъкло изпълва колата със светлина на фарове, студена като пронизващ щик. Първа кола, после втора се носи право към нас, надула клаксона, и механикът всеки път се измъква на косъм.
Връхлитат ни фарове, все по-големи и по-големи. Клаксони пищят, а механикът се привежда напред в ослепителната светлина и шум и крещи:
— Ти не си надеждите си.
Никой не подема крясъка.
Този път връхлитащата кола завива навреме, за да ни спаси. Друга кола приижда и фаровете й примигват — къси, дълги, къси, дълги. Клаксонът врещи, а механикът кряска:
— Няма спасение за вас!
Механикът не завива, но насрещната кола свърва настрани. Още една кола — и механикът крясва:
— Един ден всички ще умрем!
И този път насрещната кола завива, но механикът обръща към нея. Колата свива настрани и механикът пак повтаря движението й.
В този миг се разтапяш и се издуваш. В този миг нищо няма значение. Поглеждаш нагоре към звездите и се изгубваш. Багажът ти няма значение. Нищо няма значение. Лошият ти дъх не е важен. Зад прозорците е тъмно, клаксоните реват около теб. Фаровете присветват — дълги-къси-дълги — в лицето ти. Никога вече няма да ти се налага да ходиш на работа.
Никога вече няма да ти се налага да се подстригваш.
— Бързо — казва механикът.
Колата пак завива и механикът отново свърва насреща й.
— Какво — казва той, — какво би си пожелал преди смъртта?
Клаксонът на връхлитащата кола пищи, а механикът е толкова спокоен, че дори се извръща да ме погледне, както си седя до него на предната седалка, и казва:
— Десет секунди до сблъсъка.
Девет.
Осем.
Седем.
Шест.
Работата ми, казвам. Ще ми се да бях напуснал работа.
Писъкът заглъхва — колата завива и механикът не я пресреща, за да я удари.
Още фарове прииждат към нас. Механикът се обръща към трите маймуни отзад:
— Хей, космически маймуни — казва той, — виждате как се играе играта. Признайте си сега или всички сте мъртви.
Отдясно ни задминава кола с лепенка на бронята „Карам по-добре пиян“. Във вестниците пише, че една сутрин колите просто осъмнали с хиляди такива стикери по броните. На други лепенки пишело неща като „За мен — с телешко“.
„Пияни шофьори срещу майките“.
„Рециклирайте всички животни“.
Докато четях вестника, се досетих, че това е номер на Комитета по дезинформация. Или на Комитета по пакостите.
На седалката до мен нашият чист и трезвен механик от бойния клуб ми казва, да, пиянските стикери били част от Проекта „Разруха“.
Трите космически маймуни кротуват на задната седалка.
Комитетът по пакостите отпечатва самолетни брошури, на които пътниците се бият за кислородни маски, докато самолетът пада в пламъци надолу към скалите с хиляда километра в час.
Комитетите по пакостите и дезинформацията се състезават в разработката на компютърен вирус, който ще разболее банкоматите така, че ще почнат да повръщат вихрушки от десет- и двайсетдоларови банкноти.
Запалката на таблото изскача нажежена и механикът ми казва да запаля свещите по тортата.
Паля свещите и тортата засиява под малък огнен ореол.
— Какво би ти се искало да си направил, преди да умреш? — пита механикът и свърва право срещу връхлитащ насреща камион. Камионът надува клаксона продължително, пак и пак, а фаровете му, като изгрев, сияят все по-ослепително и по-ослепително и огряват усмивката на механика.