— Бързо, пожелайте си нещо — казва той на огледалото за обратно виждане, в което трите космически маймуни са се сгушили на задната седалка. — Имаме пет секунди до забравата.
— Една — казва той.
Две.
Камионът запълва цялото пространство пред нас, ослепително ярък и ревящ. Три.
— Да яздя кон — чува се от задната седалка.
— Да построя къща — обажда се друг глас.
— Да се татуирам.
Механикът казва:
— Вярвайте в мен и ще умрете завинаги.
Твърде късно — камионът завива, но задницата на кадилака закача единия край на предната му броня.
Не че тогава го знам — знам само за светлините, фаровете на камиона угасват в мрака и аз съм изхвърлен първо към вратата, после към тортата и механика зад кормилото.
Механикът лежи, вкопчен в кормилото, за да го задържи право, а свещите по тортата угасват. За една съвършена секунда вътре в топлия черен кожен салон на колата няма светлина и крясъците ни ехтят със същата плътна нота, същото ниско стенание на клаксона на камиона, и нямаме контрол, нямаме избор, нямаме посока, нямаме изход — мъртви сме.
Желанието ми точно в момента е да умра. В сравнение с Тайлър аз не струвам нищичко.
Безпомощен съм.
Глупав съм и само искам или се нуждая от разни неща.
Мъничкият ми животец. Лайняната ми работица. Шведските ми мебели. Никога, не, никога не съм го казвал на никого, но преди да срещна Тайлър, мислех да си купя куче и да го кръстя Антураж.
Ето колко скапан може да стане животът ти.
Убийте ме.
Сграбчвам кормилото и връщам колата обратно в насрещното движение.
Сега.
Подгответе се за евакуация на душата.
Сега.
Механикът се бори да извърти кормилото към канавката, а аз се боря да умра, мамка му.
Сега. Невероятното чудо на смъртта, когато в една секунда ходиш и приказваш, а в следващата си неодушевен предмет.
Аз съм нищо. Дори и нищо не съм.
Студен.
Невидим.
Усещам миризма на кожа. Усещам предпазния си колан, усукан като усмирителна риза около мен, и когато се опитвам да се надигна, удрям главата си в кормилото. Боли повече, отколкото трябва. Главата ми почива в скута на механика и когато поглеждам нагоре, очите ми се нагаждат към светлината и виждам лицето на механика високо над мен. Той се усмихва, кара и виждам звездите през страничния прозорец.
Ръцете и лицето ми лепнат от нещо.
Кръв!
Маслен крем, който замръзва.
Механикът поглежда надолу.
— Честит рожден ден.
Усещам миризма на дим и се сещам за тортата.
— Едва не строших кормилото с главата ти — казва той.
Нищичко — само нощният въздух и мирисът на дим, и звездите, и механикът, който се усмихва и кара с главата ми, полегнала в скута му. Изведнъж вече не ми се става. Къде е тортата?
— На пода — отвръща механикът.
Само нощният въздух — мирисът на дим става по-тежък. Сбъдна ли се желанието ми?
Горе над мен, очертано на фона на звездите в прозореца, лицето се усмихва.
— Тия свещи — казва той — са от ония, дето не гаснат.
В сиянието на звездите очите ми свикват достатъчно, за да видят как димът се издига над малките пожарчета по килима около нас.
Механикът от бойния клуб натиска газта и беснее зад кормилото по своя кротък начин, а все още ни предстои да свършим нещо важно тази вечер.
Едно от нещата, което трябва да науча преди края на цивилизацията, е да познавам посоката по звездите. Всичко е тихо като шофиране на кадилак в Космоса. Сигурно сме слезли от магистралата. Тримата отзад са припаднали или умрели.
— Ти докосна живота — казва механикът.
Сваля едната си ръка от кормилото и напипва дългия ръб там, където главата ми отскочи от него. Челото ми така се е подуло, че и двете ми очи се затварят. Той прокарва студен пръст по отока. Колата отскача от някаква бабуна и болката сякаш плисва от очите ми като сянка изпод ръба на капак. Изкривените ни задни пружини и броня лаят и скърцат в тишината, която порим по нощния път.
Механикът обяснява как задната броня на корниша виси на свръзките и как едва не се откъснала, когато закачила предницата на камиона.
Питам тази вечер част от домашното за Проект „Разруха“ ли е?
— Част от него — отвръща той. — Трябва да принеса четири човешки жертви и да взема един товар мас.