Мас?
— За сапуна.
Какво е намислил Тайлър?
Механикът започва да говори и все едно слушам Тайлър Дърдън.
— Виждам най-силните и най-умни мъже, живели някога — произнася той. Лицето му е очертано на фона на звездите в страничния прозорец. — И тези мъже наливат бензин и сервират.
Капката на челото му, веждите му, извивката на носа му, миглите и дъгите на очите му, пластичният профил на устата му, която говори — всичко това е очертано в черно на фона на звездите.
— Ако можем да вкараме тези мъже в тренировъчни лагери и да ги довъзпитаме…
„Всичко, което прави пистолетът, е да насочва експлозията в една посока“.
„Имаме една класа млади, силни мъже и жени, които желаят да посветят живота си на нещо. Рекламата кара тези хора да тичат след коли и дрехи, които не са им нужни. Поколения наред работят нещо, което мразят, само за да могат да си купят онова, от което всъщност нямат нужда“.
„Нашето поколение не е преживяло голяма война, нито велика депресия — но ние преживяваме велика война на духа. Велика революция срещу културата. Великата депресия — това е нашият живот. Преживяваме духовна депресия“.
„Трябва да покажем на тези мъже и жени свободата, като ги поробим. Да им покажем смелостта, като ги уплашим“.
„Наполеон се хвалел, че може да обучи мъжете да жертват живота си за парче панделка“.
„Представете си как обявяваме стачка и всички отказват да работят, докато не преразпределим световните богатства“.
„Представете си как преследваме лосове из влажната гора край развалините на Рокфелер Сентър“.
— Онова, дето го каза за работата ти — казва механикът, — сериозно ли беше?
Да, сериозно.
— Ето затова тази вечер сме на пътя — казва той.
Ние сме ловен отряд и сме излезли на лов за тлъстини.
Отиваме на сметището за медицински отпадъци.
Отиваме в пещта, където изгарят медицинските отпадъци, и там, сред изхвърлените хирургически парцали, бинтове, десетгодишни тумори, интравенозни тръби и употребявани игли — страшно, наистина страшно — сред кръвните проби и ампутираните мръвки ще намерим повече пари, отколкото можем да изнесем за една нощ, дори и да карахме боклукчийски камион.
Ще намерим толкова пари, че да натоварим тоя „Корниш“ чак до полуоските.
— Тлъстини — казва механикът. — Тлъстини, изсмукани чрез липосукция от най-богатите бедра в Америка. Най-богатите и най-тлъсти бедра на света.
Нашата цел са големите червени торби с изсмукани тлъстини, които ще закараме на Пейпър Стрийт, ще ги стопим, ще ги смесим с луга и розмарин и ще ги продадем обратно на същите тези хора, платили, за да им ги изсмучат. По двайсет долара парчето — те са единствените, които могат да си го позволят.
— Най-тлъстата, най-гъстата мас в света, сланините на разкоша — казва той. — Значи тази вечер сме като едни робинхудовци.
Малките восъчни огньове пращят по пода.
— Докато сме там — казва той, — трябва да се огледаме и за ония хепатитни буболечки.
19.
Сълзите бликаха. Една тлъста вада се стичаше по дулото на пистолета надолу към скобата около спусъка и се размазваше под показалеца ми. Реймънд Хесъл затвори очи. Притиснах силно дулото до слепоочието му — той винаги щеше да усеща натиска му, точно там. Стоях до него, това беше неговият живот и той всеки миг можеше да умре.
Пистолетът не беше евтин и се чудех дали солта може да го прецака.
Всичко беше минало толкова гладко, чудех се аз. Направих всичко, което механикът ми каза да направя. Тъкмо затова трябваше да купим пистолет. Това ми беше домашното.
Всеки от нас трябва да донесе на Тайлър дванайсет шофьорски книжки. За доказателство, че и двамата сме принесли по дванайсет човешки жертви.
Тази вечер паркирах и изчаках в пресечката Реймънд Хесъл да приключи смяната си в денонощния магазин на ъгъла. Около полунощ той чакаше нощния автобус, когато най-накрая се приближих и казах „Здравей“.
Реймънд Хесъл, Реймънд, не каза нищо. Вероятно реши, че ще искам парите му, минималната му надница, четиринайсетте долара в портфейла му. О, Реймънд Хесъл, с всичките ти двайсет и три години, когато започна да плачеш и сълзите се застичаха по дулото на пистолета ми, притиснат в твоето слепоочие, не, не ставаше въпрос за пари. Парите не са всичко. Дори не каза здрасти. Ти не си твоето жалко портмоненце. Казах — приятна нощ, студена, но ясна. Ти и едно здрасти не каза.