— Да, сър — казва барманът. — В четвъртък вечерта стояхте точно тук, където сте сега, и ме питахте за полицейския контрол и колко души е трябвало да върнем от бойния клуб в сряда вечерта.
Барманът извива раменете и шинирания си врат, за да се огледа из празния бар, и казва:
— Никой няма да ни чуе, господин Дърдън. Снощи върнахме двайсет и седем души. Вечерта след бойния клуб тук винаги е празно.
Във всеки бар, в който влязох тази седмица, всички ме наричат сър.
Във всеки бар, в който вляза, пребитите пичове от бойния клуб започват да изглеждат досущ еднакви. Как така непознат може да знае кой съм?
— Имате белег по рождение, господин Дърдън — казва барманът. — На стъпалото. Прилича на тъмночервена Австралия с Нова Зеландия до нея.
Само Марла знае това. Марла и баща ми. Дори и Тайлър не го знае. Когато ходя на плаж, подпъхвам този крак под мен. Ракът, който нямам, сега е навсякъде.
— Всеки в Проект „Разруха“ го знае, господин Дърдън — барманът вдига ръка с опакото към мен. На опакото на дланта му е прогорена целувка.
Моята целувка? Целувката на Тайлър.
— Всички знаят за белега по рождение — казва барманът. — Той е част от легендата. Превръщаш се в шибана легенда, човече.
Звъня на Марла от стаята си в сиатълския мотел да я питам дали някога сме го правили. Нали се сещате. Там далеч Марла казва:
— Какво?
Спали ли сме заедно.
— Какво!
Дали аз, нали разбираш, съм правил секс с нея?
— Господи!
Е?
— Е? — казва тя.
Правили ли сме някога секс?
— Как може да си такова лайно?
Правили ли сме секс?
— Иде ми да те убия!
Това да, ли е или не?
— Знаех си, че така ще стане — казва Марла. — Ама че си перко. Обичаш ме. Пренебрегваш ме. Спасяваш ми живота, после вариш майка ми на сапун.
Ощипвам се.
Питам Марла как сме се запознали.
— При ония с рака на тестисите — казва Марла. — После ми спаси живота.
Спасил съм й живота?
— Ти ми спаси живота.
Тайлър й спаси живота.
— Ти ми спаси живота.
Пъхам пръст в дупката на бузата си и го размърдвам. Болката би трябвало да е от най-суперяките и да ме събуди.
Марла казва:
— Ти ми спаси живота. Хотел „Риджънт“. Случайно направих опит за самоубийство. Спомняш ли си?
О…
— Същата нощ — казва Марла — ти казах, че искам да направя аборт от тебе.
Току-що налягането в салона падна. Питам Марла как се казвам. Всички ще умрем. Марла казва:
— Тайлър Дърдън. Казваш се Тайлър Мозъчния Гъзпапир Дърдън. Живееш на Пейпър Стрийт 5123 и там в момента гъмжи от малките ти послушници, които си бръснат главите и си горят кожата с луга.
Трябва да поспя.
— Трябва да си довлечеш задника тук — крясва Марла в слушалката, — преди тия тролчета да са ме сварили на сапун!
Трябва да намеря Тайлър.
Белегът на ръката й, питам Марла, как се сдоби с него?
— Ти — казва Марла. — Ти целуна ръката ми.
Трябва да намеря Тайлър.
Трябва да поспя.
Трябва да спя.
Трябва някак си да заспя.
Казвам на Марла лека нощ и писъците й утихват, утихват, утихват, замлъкват, щом се протягам и затварям слушалката.
21.
Цяла нощ мислите ти се носят в ефира.
Спя ли? Спал ли съм въобще? Това е безсънието.
Опитваш се да се отпускаш по малко с всяко издишване, но сърцето ти продължава да препуска, а мислите ти се вихрят като торнадо в главата ти.
Нищо не помага. Нито направляваната медитация.
Ти си в Ирландия.
Нито броенето на овце.
Броиш дните, часовете, минутите от последния път, когато си заспивал. Лекарят ти се смя. Никой не е умрял от липса на сън. Лицето ти прилича на стар натъртен плод — можеш да минеш за мъртвец.
След три часа сутринта в мотелското легло в Сиатъл е твърде късно да намериш група за взаимопомощ за рак. Твърде късно да намериш мънички сини капсулки с амиталнатрий или алени като червило секонали — целия комплект от „Долината на куклите“. След три сутринта не можеш да отидеш в боен клуб. Трябва да намериш Тайлър. Трябва да поспиш.