— В такъв случай, сър — казва келнерът, — мога ли да посъветвам дамата да не яде мидите с лук.
Благодаря. Без миди с лук. Марла ме поглежда и аз й казвам, довери ми се.
Келнерът се врътва на пети и марширува към кухнята, за да отнесе поръчката ни.
През шублера тримата готвачи ми вдигат палци.
Марла казва:
— Да бъдеш Тайлър Дърдън носи някои благини.
Оттук нататък, казвам на Марла, ти трябва да ме следиш навсякъде нощем и да записваш къде ходя. С кого се срещам. Кастрирам ли някоя важна личност. Такива подробности.
Изваждам портфейла си и показвам на Марла шофьорската си книжка с истинското ми име.
Не е Тайлър Дърдън.
— Но всички знаят, че си Тайлър Дърдън — казва Марла.
Всички освен мен.
Никой в офиса не ме нарича Тайлър Дърдън. Шефът ми се обръща към мен с истинското ми име. Родителите ми знаят кой съм всъщност.
— Тогава защо — пита Марла — си Тайлър Дърдън за някои, а за други не си?
Първия път, когато срещнах Тайлър, спях.
Бях уморен, луднал, скапан и всеки път, когато се качвах на самолет, се молех самолетът да катастрофира. Завиждах на хората, умиращи от рак. Мразех живота си. Работата и мебелите ми бяха писнали и втръснали и не виждах никакъв начин да променя нещата.
Само да ги приключа.
Чувствах се в капан.
Бях твърде идеален.
Твърде съвършен.
Търсех начин да се махна от живота си. Ролята ми в света бяха порциите масло за еднократна употреба и тесните самолетни седалки.
Шведски мебели.
Снобско изкуство.
Взех си отпуска. Заспал съм на плажа и когато се събудих, там беше Тайлър Дърдън, гол и изпотен, цял в пясък, с мокра коса на фитили, спускаща се пред лицето му.
Тайлър вадеше от вълните плавей и го измъкваше на брега.
Беше сътворил сянката на гигантска ръка и седеше в шепата на създаденото от самия него съвършенство.
Един миг беше всичко, което можеше да очакваш от съвършенството.
Може би така и не съм се събудил на този плаж.
Може би всичко това е започнало, когато се изпиках на Камъка от Бларни.
Когато заспивам, всъщност не спя.
На другите маси в планета При Дени преброявам един, двама, трима, четирима, петима с насинени скули или смачкани носове, които ми се усмихват.
— Не — казва Марла. — Не спиш.
Тайлър Дърдън е отделна личност, която съм създал, и сега той заплашва да превземе истинския ми живот.
— Също като майката на Тони Пъркинс в „Психо“ — казва Марла. — Много яко. Всеки луд с номера си. Навремето ходех с един, дето се чудеше къде още да си закачи обица.
Опитвам се да ти обясня, казвам, че когато заспя, Тайлър ми отмъква тялото и разбитата физиономия, за да извършва престъпления. На другата сутрин се събуждам като претрепан, съсипан, и съм убеден, че изобщо не съм спал.
Следващата нощ си лягам по-рано.
Следващата нощ Тайлър разполага с тялото ми малко по-дълго.
Колкото по-рано си лягам, толкова по-дълго Тайлър ще разполага с тялото ми.
— Но ти си Тайлър — казва Марла.
Не.
Не, не съм.
Обичам всичко в Тайлър Дърдън — неговата смелост и акъла му. Наглостта му. Тайлър е забавен, чаровен, енергичен и независим, хората го гледат и очакват да промени техния свят. Тайлър е способен и свободен, а аз не съм. Аз не съм Тайлър Дърдън.
— Но ти си, Тайлър — казва Марла.
С Тайлър делим едно и също тяло и досега аз не съм го знаел. Когато Тайлър е правел секс с Марла, аз съм спал. Тайлър се е разхождал и приказвал, докато аз съм си мислел, че спя. Всички в бойния клуб и в Проекта „Разруха“ ме познават като Тайлър Дърдън. И ако вечер си лягам все по-рано, а сутрин се събуждам все по-късно, най-накрая съвсем ще изчезна.
Просто ще заспя и никога вече няма да се събудя. Марла казва:
— Също като животните в приюта.
Долината на кучетата. Там, където дори и да не те убият, ако някой те заобича толкова, че те вземе вкъщи, пак те кастрират.
Никога няма да се събудя и Тайлър ще ме превземе. Сервитьорът донася кафето и траква с токове, преди да се оттегли.
Подушвам кафето си. Мирише на кафе.
— Е — казва Марла, — дори и да повярвам на всичко това, какво искаш от мен?
За да не може Тайлър да поеме пълен контрол, Марла трябва да ме държи буден. През цялото време.