— Да, да, да — казва механикът. Вече е преполовил пътеката и стиска ножа пред себе си. — Казахте, че това непременно ще го кажете.
Добре де, аз съм Тайлър Дърдън. Наистина. Аз съм Тайлър Дърдън и аз диктувам правилата — и сега ти казвам, пусни ножа. Механикът подвиква през рамо:
— Какво е най-доброто ни време досега за „Кълцай и бягай“?
Някой крещи:
— Четири минути.
Механикът крещи:
— Някой засича ли времето?
И двете ченгета са се качили в автобуса. Едното поглежда часовника си и казва:
— Само секунда. Чакайте голямата стрелка да стигне дванайсет.
— Девет — отброява ченгето.
— Осем.
— Седем.
Мятам се към отворения прозорец.
Коремът ми се удря в металния ръб, а зад мен механикът реве:
— Господин Дърдън! Ще прецакате рекорда!
Увиснал наполовина от прозореца, дращя по черната гумена стена на задното колело. Вкопчвам се в грайферите и се придърпвам напред. Някой сграбчва краката ми и дърпа назад. Крещя на тракторчето в далечината: „Хей!“. И пак — „Хей!“. Лицето ми е подпухнало, горещо и пълно с кръв — вися с главата надолу.
Измъквам се малко навън. Ръцете, вкопчени в глезените ми, ме дърпат навътре. Вратовръзката плющи в лицето ми. Токата на колана ми се закача за ръба на прозореца. Пчелите, мухите и бурените са на сантиметри от лицето ми и крещя: „Хей!“.
Ръце се вкопчват в колана ми, дърпат ме навътре, хващат панталона ми, стискат задника ми.
Някой крещи в автобуса:
— Една минута!
Обувките се изхлузват от краката ми.
Токата на колана ми се плъзва навътре.
Ръцете събират краката ми. Ръбът на прозореца се врязва, нажежен от слънцето, в корема ми. Бялата ми риза се издува и се свлича над главата и раменете ми, продължавам да стискам грайферите и да крещя: „Хей!“.
Краката ми са изпънати и събрани зад мен. Панталоните се свличат надолу по тях и изчезват. Слънце огрява и топли гъза ми.
Кръвта кънти в главата ми, очите ми ще изскочат, виждам само бялата риза, омотала лицето ми. Тракторът боботи. Някъде. Пчелите жужат. Някъде. Всичко е на милион километри оттук. Някъде на милион километри зад мен някой крещи:
— Две минути!
Една ръка се плъзва между краката ми и почва да ме обарва.
— Не му причинявай болка — казва някой.
Ръцете около глезените ми са на милион километри оттук. Представи си ги в края на дълъг-предълъг път. Направлявана медитация.
Недей да си представяш ръба на прозореца като тъп нажежен нож, който разпаря корема ти.
Недей да си представяш група мъже, които се мъчат да разтворят краката ти.
На милион километри оттук груба топла длан обгръща пакета ти и го дърпа назад, и нещо те стяга все по-силно и по-силно и по-силно.
Гумен ремък.
Ти си в Ирландия.
Ти си в бойния клуб.
Ти си на работа.
Ти си навсякъде другаде, но не и тук.
— Три минути!
Далече-далече някой крещи:
— Нали знаете лафа, господин Дърдън. Не се ебавай с бойния клуб.
Топлата длан се свива в шепа под тебе. Студеният връх на ножа.
Ръка обгръща кръста ти. Терапевтичен физически контакт.
Време за прегръдки.
Етерът запушва носа и устата ти.
После — нищо, по-малко и от нищо. Забрава.
26.
Избухналата черупка на изгорелия ми апартамент е черна като космоса, опустошена в мрака над светлинките на града. Прозорците ги няма, жълтата лента на полицейското заграждение плющи и се ветрее на ръба на петнайсететажната пропаст.
Събуждам се на бетонния под. Едно време имаше кленов паркет. Преди взрива по стените имаше картини. Имаше шведски мебели. Преди Тайлър.
Облечен съм. Пъхам ръка в джоба си и опипвам.
Цял съм.
Уплашен, но непокътнат.
Иди до ръба на пода, петнайсет етажа над паркинга, погледни светлините на града и звездите, и изчезваш.
Всичко е толкова над нас.
Тук горе, сред километрите нощ между звездите и Земята, се чувствам точно като някое от онези животни, изстреляни в Космоса.
Кучета.
Маймуни.
Хора.
Просто си изпълняваш задачките. Дърпаш лост. Натискаш копче. Без нищо да разбираш.
Светът полудява. Шефът ми е мъртъв. Дома ми го няма. Работата ми я няма. И аз съм виновен за всичко това.