Не съм ли разбрал, че всеки от нас е свещена, уникална снежинка, притежаваща особена, уникална особеност?
Не виждам ли, че всички сме прояви на любовта?
Поглеждам Господ зад бюрото му — води си бележки в тефтер. Но Господ бърка.
Ние не сме особени.
Не сме и лайна и боклуци.
Ние просто сме.
Просто сме и каквото става, става. И Господ казва:
— Не, не си прав.
Да де. Добре де. Както и да е. Господ не можеш да го научиш на нищо.
Господ ме пита какво си спомням.
Всичко си спомням.
Как куршумът изскочи от пистолета на Тайлър, проби другата ми буза и ми направи дрипава усмивка от ухо до ухо. Да, досущ разгневена тиква на Хелоуин. Японски демон. Драконът на Алчността.
Марла все още е на Земята и ми пише. Някой ден, казва тя, ще ме върнат обратно.
Ако в рая имаше телефон, щях да й се обадя от рая и в мига, в който каже „Ало“, нямаше да затворя. Щях да й кажа:
— Здрасти. Какво става? Разкажи ми всичко до най-малката подробност.
Но не искам да се връщам. Не още.
Ей така.
Защото, мине се не мине, някой ми носи таблата с обяда и хапчетата, и окото му е насинено или пък на челото му има оток с шевове, и казва:
— Липсвате ни, господин Дърдън.
Или пък някой със счупен нос бърше с бърсалка покрай мен и прошепва:
— Всичко върви по план.
Шепне:
— Ще унищожим цивилизацията, за да направим от света нещо по-добро.
Шепне:
— Чакаме ви с нетърпение отново при нас.
Благодарности
Бих искал да благодаря на следните хора за тяхната обич и подкрепа въпреки, нали знаете, всичките гадости, които се случват:
Ина Гибърт,
Джеф Плийт,
Майк Кийф,
Сузи Витело,
Том Спанбауер,
Джералд Хауърд,
Едуард Хибърт,
Гордън Гроудън,
Денис Стовал,
Лини Стовал,
Кен Фостър,
Моника Дрейк,
Фред Паланюк.