Вярно, беше отскоро при Червените, беше се състезавал само за тях и си беше свит по характер, тъй че не беше много известна фигура в палатата. Ала все пак, като млад човек и непривикнал с безцеремонността в големия град, смяташе, че доскорошните му приятели можеха да проявят по-малко ентусиазъм, когато вестта за размяната стигна до залата за пирове и спалните. Не беше приятно да слуша човек овациите им, когато чуха новината.
За коня казваха, че бил добър, хубаво, но Тарас все пак беше човек, колесничар, беше спал в една стая с тях, хранил се беше на една маса с тях, старал се беше всичко от себе си да даде цяла година в тежко и опасно място далече от дома си. Веселието им го уязви.
Единствените, които си направиха труда да наминат и да му пожелаят късмет, докато си стягаше багажа, бяха двама коняри, помощник-готвачът, с когото беше пил два-три пъти, и един от Червените състезатели. Все пак беше благодарен, че техният Първи, здравенякът Кресценс, спря да пие, колкото да вдигне бокала си, докато Тарас минаваше през пълната трапезария, и да му подхвърли едно бодряшко „На добър час“.
Само дето сбърка името му, но той винаги го бъркаше.
Навън валеше. Тарас придърпа широката периферия на шапката над очите си и си вдигна яката, докато пресичаше двора. Едва сега се сети, че е забравил лека на майка си срещу всякакви възможни болежки. Сигурно щеше и да се разболее сега отгоре на всичко.
Кон. Разменили го бяха за кон. Стомахът му се беше свил от обида. Още помнеше гордостта на семейството си, когато преди година наемният агент на Зелените в Мегарион го покани в Града. „Работи здраво и може да станеш прочут“, така му беше казал.
На входа на палатата един от охраната излезе от стражевата будка и отключи портите. Махна му небрежно и се прибра, да се скрие от дъжда. Може би още не знаеха какво се е случило. Тарас не им каза. Отвън на улицата стояха две момчета с прогизнали сини туники.
— Ти ли си Тарас? — попита едното, дъвчеше агнешко шишче.
Тарас кимна.
— Да вървим тогаз. Ще те заведем. — Момчето хвърли шиша в пълната с дъждовна вода канавка.
Ескорт. Две улични хлапета. Колко ласкателно, помисли си Тарас.
— Знам къде е палатата на Сините — изсумтя той. Беше се изчервил от обида, главата му беше замаяна. Искаше му се да е сам. Не искаше да гледа никого. Как щеше да каже на майка си за това? Сърцето му се разтуптя само от мисълта как ще издиктува писмото на някой писар.
Едно от момчетата газеше до него през локвите. Другото скоро изчезна в ситния дъжд, явно се беше отегчило или просто му стана студено. Едно хлапе значи. Триумфална процесия за великия колесничар, току-що спечелен срещу кон и две бурета вино.
Пред портата на палатата на Сините — новият му дом вече, колкото и трудно да беше да си го помисли — му се наложи да си каже името два пъти и да обясни унизително, че е колесничар, когото… са наели да се състезава при тях. Стражите го гледаха недоверчиво.
Момчето до Тарас се изплю на улицата и каза:
— Отворете я тая шибана врата. Вали, а той е точно който казва, че е.
„В този ред“, помисли си унило Тарас. Водата капеше от шапката във врата му. Обкованите с бронз крила се открехнаха едва-едва. Нито дума за добре дошъл естествено. Стражите дори не вярваха, че е състезател. Дворът на палатата — почти същата като на Зелените — беше разкалян и пуст във влажното студено утро.
— Ще спиш ей в онова спално — каза момчето и му посочи надясно. — Не знам на кое легло. Асторгус рече да си оставиш багажа и да му се явиш. Той сега сигурно яде. Трапезарията е ей натам. — И продължи през калта, без да поглежда повече назад.
Тарас понесе багажа си към сградата, която му посочи. Дълги ниски спални, същите като онези, в които бе живял последната година. Слуги щъкаха вътре, чистеха, оправяха ленените чаршафи и постелките, подреждаха разхвърляни дрехи. Един го изгледа равнодушно. Тарас отвори уста да попита кое легло ще е неговото, но това изведнъж му се стори твърде унизително. Можеше да изчака. Пусна торбите си до вратата и подвикна с възможно най-авторитетен тон:
— Наглеждайте ми нещата, ще спя тук.
Изтръска дъждовните капки от шапката си, нахлузи я пак и отново излезе навън. Прекоси за втори път двора — отбягваше по-големите локви — към сградата, която му беше показало момчето. Асторгус, фракционарият им, уж трябваше да е там.
Влезе в малко, но приятно украсено преддверие. Двукрилата врата на самата зала беше затворена. В тази сива и мокра утрин зад нея беше тихо. Тарас се огледа. И четирите стени бяха с мозайка — с образи на велики колесничари от миналото, все Сини, естествено. Блестящи фигури. Тарар знаеше имената на всички. Всеки млад състезател ги знаеше: сияйните видения от сънищата им.