Руланий все повече не беше склонен да се примирява.
Това започваше да става все по-ясно в хода на последния състезателен сезон. Прекалено опитен беше, та просто да го изгонят, но пък фракционариите мислеха не само за Сарантион. Взели бяха решение да го пратят на север в Евбулус, втория по важност град на империята, където можеше да кара Първи, на по-малък хиподрум. Понижение, повишение. Както и да го наречеш, това го отстраняваше. Предупреждението за пиенето обаче си оставаше изрично. Трасето не беше място за мъже, които не са с изключително бистър ум и сутрин, и следобед. Деветият колесничар винаги беше много близо до тях.
Но този решен проблем беше оставил след себе си друг. Сегашният Трети на Сините беше вече възрастен и повече от доволен от житейската си съдба; караше на по-малки надпревари, поддържаше Руланий понякога. Асторгус безцеремонно го беше оценил като непригоден за тактическите изисквания и честите падания в битките с Кресценс на Зелените и агресивния му Втори.
Можеха да повишат или наемат някого от по-малките градове, или да приложат друг подход. Избраха второто.
Явно Тарас им беше направил впечатление, и то голямо, особено по времето на една паметна надпревара в самия край на предишната година. Това, което в неговите очи изглеждаше жалък провал, когато взривният му старт бе подронен от Скорций с изумителния му посичащ бяг зад него, Сините бяха възприели като великолепен опит, осуетен само благодарение на гениален ход. А тогава Тарас беше излязъл втори в надпреварата, огромно постижение с коне, които не познаваше добре, и след като бе подкарал с такава неистова скорост впряга си, щом излетяха от стартовата линия.
Малко дискретни разпитвания за биографията му, малко вътрешни обсъждания и бяха взели решение, че е годен за ролята на Втори. Това щеше да го възбуди, нямаше да негодува. Той пък щеше да се хареса на тълпата заради младостта си. Това като нищо можеше да се окаже великолепен удар за Сините, заключил беше Асторгус.
И беше договорил замяната. Конят, както научи Тарас, беше забележителен. Кресценс набързо си го бе присвоил за най-десен във впряга. Сега щеше да е още по-силен и те го знаеха.
Това знание го натоварваше още повече въпреки радушното посрещане и много щателната подготовка, на която го подложи Асторгус — който в края на краищата бе най-прочутият жив колесничар.
Но притеснението, непрекъснато усилващото се чувство за отговорност, което бе изпитвал от самото начало, не бяха нищо в сравнение с това, с което трябваше да се справи сега, докато колесниците се нижеха в парадна процесия по Хиподрума за следобедния тур на втората надпревара на новия сезон.
Зимното обучение се бе оказало почти безсмислено, всички обсъждания по тактиката — съвсем абстрактни. Той не караше Втори. Пред него отляво беше великолепният, прочутият Серватор, запрегнат с другите три коня на водещия впряг. Той носеше сребърния шлем. Той беше Първата колесница на Сините.
Скорций беше изчезнал. Не го бяха виждали от седмица преди началото на сезона.
Денят на откриването на надпреварите се бе оказал жесток, смазващ. От състезател за долните Червени Тарас ненадейно се бе озовал в ролята на носещия сребърния шлем водач на могъщите Сини, в челото на величествената процесия, а след това трябваше да се срази с Кресценс пред очите на осемдесет хиляди души, които дори не бяха чували името му. На два пъти беше изповръщал стомаха си между надпреварите. След това си миеше лицето, слушаше яростните окуражителни слова на Асторгус и отново излизаше на пистата.
В този първи ден бе успял да стигне втори от шест пъти, и още три пъти в четирите надпревари тази сутрин. Кресценс, самоуверен, яростен и дързък, парадиращ с новия си великолепен десен, спечели в деня на откриването седем пъти и още четири тази сутрин. Единадесет победи за един тур и половина! Зелените лудееха от възторг. Мисълта за нечестно предимство ни най-малко не може да помрачи картината, когато започнеш сезона толкова великолепно.
Никой до този момент не знаеше къде е Скорций. А и да знаеха — не казваха.