Тарас бе затънал до гуша… и се стараеше да не се удави.
Все пак имаше хора, които знаеха. Но бяха по-малко, отколкото можеше да предположи човек. Опазването на тайната бе първата тема, обсъдена с презида на сената, когато той се отзова на спешната покана да намине до собствената си малка къща. Всъщност имаше многобройни начини да се отиграе тази ситуация, беше си помислил Боносус. Но твърдата настойчивост на ранения беше сложила край на разговора. Ето защо Асторгус и самият Боносус бяха единствените важни фигури, които знаеха къде е в момента Скорций. Дошлият наскоро в града (и невероятно вещ за щастие, както се оказа) басанидски лекар също знаеше, разбира се, както и домашните слуги. Те обаче бяха прочути с дискретността си, а колкото до лекаря — той едва ли щеше да измени на доверието на пациента си.
Това, което първият сенатор не знаеше, бе, че синът му е замесен — и то съществено — в тези крайно необичайни обстоятелства. Нито знаеше, че друго едно лице ще получи следната кратка бележка:
„Съвсем очевидно вие сте опасна личност и улицата ви е по-рискована, отколкото би могъл да предположи човек. Изглежда, че засега едва ли ми предстои скоро да отида при бога, за да се оплача, и вярвам, че провалените ни преговори ще си останат между нас. Може би ще се наложи в един момент да ги подновим“.
Друга бележка, изписана със същия почерк, стигна посредством Асторгус и едно от момчетата вестоносчета на Сините до къщата на самия Плавт Боносус, но не до сенатора. Тя пък гласеше:
„Надявам се един ден да мога да ви кажа колко притеснен бях от семейната ви сбирка предната нощ“.
Жената, която прочете това, не се усмихна. Изгори бележката в камината си.
Градската префектура бе уведомена, че колесничарят е жив, просто е ранен при една нощна любовна среща, за която предпочита да не се разчува. Случваше се доста често. Не виждаха причина да се месят повече. А и скоро след това им се отвори доста работа по улиците: привържениците на Сините, възмутени от изчезването на своя герой и от забележителния успех на Зелените в деня на откриването, бяха в отвратително настроение. След този първи ден последваха повече наранявания и смъртни случаи от обичайното, но като цяло — при толкова много войници в Града — настроението, царящо в Сарантион, бе по-скоро напрегнато и настръхнало, отколкото яростно и тласкащо към насилие.
Но семето все пак беше посято. Най-прочутият колесничар в империята не можеше току-така да изчезне, без това да предизвика сериозен смут. Екскубиторите бяха предупредени надлежно, че скоро може да се наложи да пристъпят към изпълнението на задълженията си.
Но всички тези неща бяха впоследствие. В нощта, когато един много тежко ранен мъж се появи на вратата — едва се държеше на крака, но много вежливо се извини за натрапването, — проблемите в градската къща на Плавт Боносус бяха други. За Рустем от Керакек — определено.
Отначало си помисли, че раненият ще умре, и тайно изпита благодарност, че е в Сарантион, а не в родния си край: ако там се беше заел с лечението, щеше да бъде тежко наказан, дори със смърт, ако колесничарят умреше. Защото той очевидно беше много важен човек. Никакво сравнение в Басания не му идваше наум, но бе невъзможно да не забележи слисаните лица на иконома и ужасеното синче на сенатора, докато помагаха да сложат Скорций върху масата.
Първото, което разбра, бе, че раната е лоша — дълбоко забиване и след това рязко срязване нагоре. Затварянето й и спирането на обилното кървене щеше да е много затруднено от счупените ребра от същата страна — три или четири. Недостатъчно дълбоко дишане — това трябваше да се очаква. Белият дроб като нищо можеше да е повреден от ребрата. Дори пробит. Рустем се смая, като разбра, че колесничарят е дошъл дотук пеш по улиците на града с тези наранявания. Грижливо прегледа дишането на ранения — отчайващо плитко, сякаш едва сега бе признал болката.
Рустем се залови за работа. Успокоително от пътната торба, няколко кърпи, гореща вода, чисти намотки лен, оцет на сюнгер за почистване на раната (болезнено), кухненски подправки — поръча на слугите да ги смесят и да ги кипнат за временен компрес и щом почна работа под светлината на запалените светилници, престана да мисли за последствията. Колесничарят изохка силно два пъти, веднъж заради оцета (с вино щеше да е по-леко, макар и не толкова ефикасно, но Рустем беше преценил, че мъжът може да се справи с болката) и след това още веднъж, с избила пот на челото, когато лекарят почна да проверява дали счупените ребра не са пробили белия дроб. След това се смълча, макар да дишаше много ускорено. Успокоителното навярно бе помогнало, въпреки че Скорций изобщо не изгуби съзнание.