И тъй разбра, че делфините, за които му бе говорила в онази първа нощ в двореца преди половин година, така и не са излезли от ума й. Тя се обърна и тръгна спокойно между десетките паднали на колене майстори и чираци. Криспин я последва, обзет от възбуда и от онова чувство за опасност, което изпитваше от самото начало в близост до тази жена.
Отвън ги чакаха мъже в униформите на Имперската гвардия. Имаше наметало дори и за него, в носилката, в която се качи с императрицата на Сарантион. Всичко ставаше прекалено бързо. Поведението й, щом носачите вдигнаха носилката и тръгнаха, бе съвсем делово, съвсем прагматично: след като ще й направи скачащи от морето делфини, редно е първо да ги види на живо. Усмихна му се мило. Криспин се опита да отвърне на усмивката и не успя. Парфюмът й властваше неумолимо в меката топлина зад завесите.
Скоро се качиха на дълъг изящен кораб и той запори водите на залива под тропането на чуковете; навсякъде товареха и разтоварваха бурета и сандъци. Излязоха в открито море и шумът най-сетне заглъхна; лек ветрец изпъна белите и пурпурни платна.
Застанала до перилото, Аликсана се взираше към залива. Зад него се извисяваше Сарантион, яркозлатен на слънчевата светлина, с куполи и кули, с грамади къщи от дърво и камък. До ушите им вече стигаше друг звук: колесниците бяха излезли на Хиподрума. Криспин погледна слънцето. Сигурно вече течеше шестата или седмата надпревара. После обедната почивка, после — следобедният кръг. Загадъчно изчезналия Скорций от Сините все още го нямаше. Градът говореше за това толкова, колкото и за предстоящата война.
Криспин стоеше притеснен, малко зад императрицата. Не обичаше кораби, но този се плъзгаше съвсем леко по вълните, а и вятърът не беше силен. Осъзна, че са единствените му пътници. Помъчи се да изтласка от ума си мисълта за скелето и за дъщерите си, онова, с което все пак бе очаквал да се отърве от грижите си днес.
Без да извръща глава, Аликсана заговори:
— Пратихте ли съвет на хората си във Варена? Приятели, семейство?
Днешните грижи явно щяха да са от друго естество.
Спомни си го отпреди: тя използваше прямотата като оръжие, когато решеше. Имаше ли смисъл да се преструва?
— Написах две писма, на майка ми и на най-скъпия ми приятел… но няма много смисъл. Те знаят, че има заплаха.
— Разбира се. Нали затова хубавата млада кралица ви изпрати тук с послание, а след това дойде сама. Тя какво ли ще каже за… всичко това? — Императрицата махна с ръка към струпаните в залива кораби. Чайки кръжаха в небето, десетина следваха пенестата диря зад кораба.
— Представа нямам — отвърна искрено Криспин. — Допускам, че вие би трябвало да го знаете много по-добре от мен, трижди въздигната.
Тя го погледна през рамо, леко усмихната.
— Ще виждаш по-добре оттук, при перилото. Освен ако от гледането на вълните не ти призлява. Трябваше да те попитам…
Той поклати глава, пристъпи решително и застана до нея. Бяла пяна струеше от двете страни на кораба. Слънцето бе високо, искреше във водните пръски и рисуваше пред очите му прелестна дъга. Чу как изплющя нещо, погледна нагоре и видя изпъващото се платно. Набираха скорост. Криспин опря ръце на перилото.
— Предупреждаваш ги, нали? — каза Аликсана. — В двете писма.
Отвърна й, като едва надви горчивината:
— Нима е важно? Дали съм ги предупредил? Императрице, какво могат да направят едни обикновени хора, ако има нашествие? Нямат никаква власт, с нищо не могат да повлияят на света. Те са просто майка ми и най-добрият ми приятел.
Тя отново го погледна за миг, мълчаливо. Тъмната й коса бе стегната със златна лентичка. Строгото изражение открояваше чертите й — високите скули, съвършено гладката кожа, огромните тъмни очи. Изведнъж той си помисли за крехката роза, която бе видял в стаята й. Беше го помолила за нещо по-трайно. Златната роза говореше за уязвимостта, за нетрайността на всички красиви неща; една мозайка намекваше за онова, което може да устои. Изкуство, устремено към вечността.
И си спомни и за Джад, как се ронеше бавно от един купол в саврадийски храм близо до Елщовия лес, за тесерите в бледата светлина.
Тя каза:
— Светът може да бъде… повлиян по неочаквани начини, Гай Крисп. Императорът всъщност се надяваше, че тези писма са изпратени. Затова те попитах. Той вярва, че местните родийци може и да посрещнат радушно идването ни, предвид хаоса във Варена. И тъй като вдигаме платната в името на вашата кралица, има известна надежда, че и голяма част от самите анти може да не се бият. Иска да им остави време да преценят възможната полза от… намесата.
Изведнъж осъзна, че тя му говори все едно той знае, че е обявено нахлуване. А не знаеше. Криспин я погледна, развълнуван отново.