— Разбирам. Значи дори писмата до близките ми са били част от замисъла?
Тя го погледна в очите.
— Защо да не са? Той разсъждава така. Ако ние не сме способни да мислим така, прави ли го това грешен? Императорът се опитва да промени света, какъвто го познаваме. Нима е грешно да се съберат всички елементи, които човек може да събере в нещо толкова голямо?
Криспин поклати глава и отново извърна очи към морето.
— Казах ви преди половин година. Ваше величество, аз съм занаятчия. Дори да помисля не мога за такива неща.
— Не съм го искала от теб — отвърна тя съвсем кротко. Замълча и също загледа вълните. После заговори отново, малко сковано: — Ще бъде провъзгласено официално този следобед. На Хиподрума, от мандатора, след последната надпревара. Нахлуване в Батиара в името на кралица Гизел, за да бъде възвърнат Родиас и да се възстанови разкъсаната империя. Не звучи ли величествено?
Криспин потръпна въпреки кроткото топло слънце. И все едно го опари нещо, все едно нажежена дамга го докосна. Затвори очи при внезапния ярък образ: пламъци, бушуващи в Равена, поглъщат дървените къщи като сухи храсти в летен пожар…
Всички го бяха знаели, но…
Но в гласа на жената до него имаше някаква нотка, нещо, което сега можеше да се разчете в лицето й в профил, макар и полускрито под качулката. Той преглътна с усилие и каза:
— Величествено? Защо ми се струва, че не го намирате за величествено?
Никаква видима реакция, макар да следеше за нея. Отвърна му:
— Защото позволявам да го видиш, Гай Крисп. Макар че, за да сме съвсем откровени, не съм сигурна защо. Признавам, че ти… Виж!
Така и не довърши мисълта си.
Само посочи. Остана му време да си спомни, че все пак е актриса преди всичко друго, а после погледна. Видя делфини; разсипаха копринената синева, телата им се извиваха в съвършената дъга на купол, гонеха кораба през набраздената вода. Пет-шест, скачаха един след друг в ритъм, като в танц: един, два, пауза, после отново гладкият весел отскок и плясъкът.
Игриви като… деца? Изящни като танцьори, като танцьорката до него. Водачите на душите на мъртвите, носачите на удавения Хеладик, когато паднал в пламъци насред морето с колесницата на слънцето. Парадоксът и загадката в тях. Веселие и мрак. Изящество и смърт. Тя искаше делфини за покоите си.
Гледаха ги дълго. После в един миг делфините спряха танца си с тях и морето около кораба стана неразкъсано и гладко, криещо в себе си безброй неща, както винаги.
— Не обичат да се приближават много до острова — каза императрица Аликсана и извърна глава, за да погледне към носа.
Криспин също се обърна.
— До острова?
И видя сушата — неочаквано близо, гъсто обрасла с вечнозелени дървета. Каменист бряг, дървен кей, двама чакащи ги мъже с имперски униформи. Никакви други белези за човешки живот. Чайки крещяха в утрото над главите им.
— Имах друга причина да изляза тази сутрин — каза жената до него, вече без да се усмихва. — Императорът не обича да правя това. Смята, че е… грешно. Но искам да видя един човек, преди армията да отплава. За… успокоение. Ти и делфините бяхте извинението ми днес. Реших, че мога да ти се доверя, Гай Крисп. Нещо против?
Не изчака за отговор, разбира се, просто му сподели толкова, колкото смяташе, че трябва да знае. Зрънца, изсипани от грижливо пазеното хранилище на ума й. Валерий и Аликсана. Можеше да се ядоса, но имаше нещо в поведението й… и в настроението, от което го бе измъкнала. Беше сметнала, че може да му се довери, но не беше казала защо иска да му се довери.
Нямаше да я пита. Тя бездруго вече му бе обърнала гръб и вървеше към другата страна на кораба. Няколко души вече хвърляха въжета на пристана.
Той я последва, отново с разтуптяно сърце и с вътрешния образ на горящата Варена, врязал се в спомените, с които се беше събудил тази сутрин, с намерението да ги извае. Две момичета, съвсем млади, част от сътворения от бога свят. Тяхната младост и тяхната смърт. Тръгнал беше натам. А вместо това сега пред него бе тази измамна синева на море и небе и тъмнозелените дървета под утринната светлина. „Ти и делфините бяхте извинението ми днес“.
За какво?
Привързването на съда мина плавно, почти безшумно. Само плясъкът на вълните и птичият крясък в небето. Спуснаха рампа, проснаха тъмночервен килим за нозете на императрицата. Формалности: тя просто бе това, което беше. Не биваше да се забравя. Няма защо да мислиш за нея като за нещо друго.
Слязоха на брега. Четирима войници ги последваха, на разстояние. Бяха въоръжени, забеляза Криспин.