Императрицата, без изобщо да погледне назад, го поведе по една пътека през гладките бели камъни. Боровете скриха слънцето и той се загърна в наметалото си.
Никакъв бог нямаше тук, никакъв знак, символ, негово въплъщение. Имаше само една тленна жена, не висока, с изправен гръб, която трябваше да следва по нападалите по пътеката иглички и сред мириса на бор, а малко след това — островът не беше голям — пътеката свърши, както и лесът, и Криспин видя струпани нагъсто постройки. Една голяма къща, три-четири по-малки, параклисче със слънчевия диск, врязан над вратата. Императрицата спря и се обърна.
— Не обичам да говоря така — каза. — Но трябва да знаеш, че ако разкажеш какво си видял тук, ще бъдеш убит.
Ръцете на Криспин се свиха в юмруци. Гневът отново го обзе, въпреки всичко. Той също бе това, което беше, това, което бог и скръбта бяха направили от него.
— Противоречите си, трижди въздигната.
— Как така? — Тя като че ли се обиди. Вече й личеше, че е напрегната. Той нищо не разбираше, а и му беше все едно. Беше мислил да остане сам на едно скеле, със своя занаят и спомена за двете си дъщери.
— Преди малко казахте, че сте убедена, че можете да ми се доверите. Очевидно не е така. Защо не ме оставихте на кораба? Императрице, защо съм тук? За да бъда подложен на заплаха? Да бъда заплаха? Какво съм аз във всичко това?
Тя го гледаше мълчаливо. Лицето й беше пребледняло. Екскубиторите бяха спрели зад тях в края на гората. Наблизо обаче. Криспин чак сега забеляза, че има и други войници, излезли на вратите на по-малките къщи. Четирима, с униформата на градската префектура. Пред голямата къща беше безлюдно. От комините се вдигаше дим и вятърът го разстилаше.
— Не знам — най-сетне отвърна императрица Аликсана. Гледаше го втренчено. — Въпросът е честен, но не знам отговора. Знам, че… не искам да идвам повече тук. Той ме плаши и после имам… сънища. Това е една от причините Петрус… императорът да не иска да идвам.
Нещо злокобно имаше в тишината наоколо и в тази голяма къща. Криспин чак сега видя, че всички кепенци на прозорците са затворени. Вътре не влизаше слънчева светлина.
— В името на Джад, кой е в тази къща? — попита той прекалено високо. Гласът му изстърга в притихналото утро.
Тъмните очи на Аликсана се взираха в него, огромни.
— Джад едва ли има нещо общо с него — отвърна тя. — Далейн. Братът на Стилиана. Най-големият.
Рустем не искаше да си го признае, но и двете му жени, както и всички негови учители, го бяха наричали (с насмешка понякога) упорит и твърдоглав човек. Наумеше ли си нещо, никой не можеше да го разубеди.
Ето защо когато слугата на Плавт Боносус се върна и каза, че сенаторът вече бил сред тълпата, събрала са в Хиподрума, и не можел да помогне с нищо, той само сви рамене, зае се отново да прегледа лекцията, която скоро му предстоеше да изнесе, а след това я остави, нетърпеливо нахлузи ботушите, загърна се в наметалото и тръгна с двама от пазачите да навести дома на Боносус.
Улиците бяха пусти, някак зловещо. Повечето дюкяни бяха затворени, пазарите бяха почти затихнали, кръчмите и гостилниците — празни. Докато вървяха, Рустем чуваше някъде отдалече глух тътен, рев като от хиляди и хиляди гърла, който на интервали се усилваше до грохот. Щеше да е плашещо, ако човек не знаеше какво е. Всъщност можеше да е плашещо дори да знае.
Искаше му се веднага, още сега да види тези надпревари. Да разбере какво прави пациентът му. Чувстваше се дори отговорен донякъде да присъства там. А ако колесничарят се канеше да се самоубие — един лекар нищо не можеше да направи отвъд определена граница, — то той изпитваше и известно любопитство за начините и средствата. Та нали все пак беше на запад, за да се опита да разбере тези хора. Или поне беше дошъл за това, беше мислил, че такава ще е ролята му. Опитваше се да не мисли за по-отскорошната си задача. Хранеше някаква смътна надежда, че обстоятелствата ще направят цялата тази работа да… изчезне.
Явно беше невъзможно един гостуващ басанид просто да отиде до Хиподрума и да получи разрешение. Лекарската гилдия можеше да помогне, ако я бе известил, но Рустем нямаше как да знае, че пациентът му ще напусне стаята си през прозореца, по дървото и през двора и стената, като ръси кръв след себе си.
В подобен случай човек трябва да задейства по-силни връзки, връзки от лично естество. Рустем търсеше Клеандър.
Момчето му бе казало, че баща му му е забранил да посещава първите пет кръга от състезателния сезон, като наказание заради убийството на Нишик. Човек можеше да спори доколко една смърт (макар и на чужденец, макар и на слуга) е равна на пет изгубени дена забавление, но не това беше грижата на Рустем сега.