— Първо му бе разрешено да се оттегли в имението на Далейн. Доведен бе на този остров — от дълго време се използва като затвор, — след като се опита да уреди убийството на първия Валерий в банята му.
Криспин погледна императрицата. Стояха един до друг насред поляната. Екскубиторите бяха зад тях, четирима стражи чакаха пред вратите на по-малките къщи. Голямата къща беше тъмна, вратите залостени отвън, всички прозорци — със затворени кепенци, та меката слънчева светлина да не влиза през тях. Криспин усети, че по някаква непонятна причина дори му е трудно да я погледне. Нещо затаено, тежко и потискащо надвиснало имаше тук. Вятърът на поляната сред боровете беше стихнал.
— Мислех, че за такова нещо убиват.
— Трябваше да го убият — отвърна Аликсана.
Той я погледна. Тя не откъсваше очи от къщата.
— Петрус — тогава беше съветник на чичо си — не позволи. Каза, че с Далейните и техните привърженици трябва да се действа предпазливо. Императорът го послуша. Обикновено го слушаше. Доведоха Леканус тук. Наказан, но не екзекутиран. Най-младият, Терций, беше още дете. На него му се разреши да остане в имението и след време да ръководи семейните дела. На Стилиана позволиха да остане в Града, да дойде в двора, щом отрасне, и дори й се разрешаваше да го посещава тук, макар че гостуванията й се наблюдаваха. Леканус продължи да крои заговори дори от този остров, непрекъснато се опитваше да я убеди. След време гостуванията й бяха прекратени. — Замълча и го погледна, след това отново извърна очи към къщата. — Всъщност правех го аз. Аз наредих да го наблюдават тайно. След това накарах императора да й забрани да идва. Беше малко преди да се омъжи.
— Значи вече никой не идва тук? — Криспин гледаше дима над покривите: издигаше се право нагоре като стълбове и се разнасяше, щом стигнеше височината на вятъра.
— Аз идвам — отвърна Аликсана. — Тъй да се каже. Ще видиш.
— И ще бъда убит, ако кажа на някого. Знам.
Този път тя го погледна и той видя напрежението й.
— Каза го вече. Стига, Криспин. Доверявам ти се. Щом си с мен тук.
За първи път го наричаше Криспин.
Тръгна напред, без да му остави никаква възможност да отвърне. Бездруго не можеше да измисли отговор.
Един от четиримата стражи се поклони ниско, после се приближи до заключената врата на къщата и я отвори.
Вътре цареше почти пълна тъмнина. Пазачът влезе и след миг се появи светлина, щом запали един светилник, после втори. Друг пристъпи след първия, окашля се силно на прага и викна:
— Облечен ли си, Далейн? Тя е тук да те види.
Чу се шумолене, до ушите на Криспин достигна звук, почти неразбираем, по-скоро животинско ръмжене, отколкото човешка реч. Пазачът, без да каже нищо, влезе в къщата след първия. Бутна кепенците на два прозореца — имаха железни решетки, — за да влезе въздух и светлина. След това пазачите излязоха.
Императрицата им кимна. Те се поклониха ниско и се отдалечиха. Никой нямаше вече наблизо, за да може да чуе, нито се виждаше някой наоколо. Аликсана срещна за миг погледа на Криспин, след което изправи рамене като актриса, излизаща на сцена, и влезе в странната къща.
Криспин я последва безшумно в сумрака след яркото слънце навън. Гърдите му се бяха стегнали. Сърцето му туптеше силно. Не можеше да каже защо. Какво общо можеше да има всичко това с него? Но помисли за Стилиана, за нощта им заедно и какво бе видял в нея. И се помъчи да си спомни какво знае за смъртта на Флавий Далейн в деня, когато първият Валерий бе провъзгласен за император на Сарантион.
Спря веднага след прага. Неголямо преддверие. От него се излизаше през две врати, едната в дъното към спалня, другата вдясно, не можеше да разбере накъде. Огнище до лявата стена, два стола, диван в дъното, пейка, маса, затворена и заключена ракла, нищичко по стените, не се виждаше дори слънчевият диск. Разбра, че хрипливият звук е дишане. Странно тежко дишане.
Очите му бавно се пригодиха към приглушената светлина и той видя мъжа на дивана — тъкмо се надигаше. Седна и се извърна към тях. И Криспин видя човека, който живееше — беше затворен — в тази къща, на този остров и в собственото си тяло — и най-сетне си спомни нещо, докато го завладяваше неотвратимият, стягащ вътрешностите ужас. Подпря се на стената до вратата и ръката му сама се вдигна пред устата му.
Лоши неща правеше сарантийският огън на хората, особено ако го преживееха.
Бащата беше убит. Един братовчед също, доколкото Криспин си спомняше. Леканус Далейн беше оживял. Взрян в слепеца пред себе си, в спечените, изгорени остатъци от някогашното лице, в овъглените осакатени ръце, той си представи изгореното тяло под грубата кафява риза и се зачуди най-искрено как все още е жив този човек и защо, що за цел, порив, нужда е могла да го спре отдавна да сложи край на живота си. Не мислеше, че е благочестие. И най-малкият намек за Джад не съществуваше тук. Нито за никой друг.