И тогава си спомни казаното от Аликсана и реши, че разбира. Омразата можеше да е цел. Мъстта — потребност. Почти божество.
Преглътна, за да не му призлее наистина. Затвори очи.
И в този момент чу до себе си Стилиана Далейна. Леденостудена, властна, съвсем бездушна пред вида на брат си, тя промълви:
— Миришеш, братко. Цялата стая вони. Знам, че ти дават вода и леген. Покажи малко уважение към себе си и ги използвай.
Слисан, Криспин отвори очи и се извърна рязко.
И видя императрицата на Сарантион, изправила рамене колкото бе възможно, за да е почти на височината на Стилиана. И я чу как заговори отново, с ужасяващо точен, изумително еднакъв глас, тон и маниер:
— Казвала съм ти го и преди. Ти си Далейн. Дори никой да не го вижда или знае, ти трябва да го знаеш, иначе позориш нашата кръв.
Грозното, ужасяващо лице се разкриви. Невъзможно бе да се отгатне изражението зад спечените буци на плътта. Очите бяха черни кухини. Носът се беше превърнал в мръсно петно, тъкмо той издаваше свистящото хриптене. Криспин стоеше безмълвен до стената, едва преглъщаше.
— Толкова… съжалявам… сестричке. — Думите излязоха бавно, провлечено и хрипливо, но се разбираха. — Разочаровам… милата си… сестра. Ще плача.
— Не можеш да плачеш. Но можеш да поискаш тази къща да бъде почистена и проветрена и очаквам да го направиш. — Ако Криспин беше задържал очите си затворени, щеше да се закълне в Святия Джад и Блажените жертви, че говори Стилиана — високомерна, презрителна, жестока в хладния си разум и гордостта си. „Актрисата“, беше нарекла тя Аликсана, наред с други неща.
И чак сега той разбра защо императрицата идва тук и защо на лицето й се бе изписало такова напрежение.
„Искам да видя един човек, преди армията да отплава“.
Тя се боеше от този човек. Идваше тук само заради Валерий, въпреки собствения си страх, за да види какво може да крои оттук, в живота, който му бяха подарили. Но това незрящо безносо същество бе само, изолирано, дори сестра му не идваше вече… само това безпогрешно, смразяващо подобие на Стилиана, стремящо се да извлече някакво откровение от него. Дали този човек заслужаваше да се страхуват от него до ден-днешен, или беше само угризение, душевно терзание отпреди толкова отдавна?
Откъм дивана, откъм непоносимата фигура се чу някакъв звук. И едва след миг Криспин осъзна, че чува смях. Напомни му за нещо изхлъзващо се от счупена стъкленица.
— Ела, сестричке — каза Леканус Далейн, бившият наследник на невероятно древно патрицианско родословие и неописуемо богатство. — Няма… време! Съблечи се! Позволи ми да… те докосна! Побързай!
Криспин отново затвори очи.
„Добре, добре! — изненадващо доехтя трети глас. В главата му. — Тя го мрази това. Не знае какво да вярва. Тук има някой до нея. С червена коса. Представа нямам кой е. Караш я да се чувства зле. Толкова си отвратителен! Сега курвата го поглежда“.
Криспин усети как светът се разтърси и се люшна под него като кораб, ударен от силна вълна. Притисна длани в стената зад себе си. Огледа се диво.
И видя птицата — на перваза на прозореца.
„Не знам защо е тук днес! Как мога да отговоря на това? Стой спокоен. Може просто да е притеснена. Може да е…“
Аликсана се изсмя. Високо. Приликата отново беше плашеща. Беше смехът на друга жена, не нейният. Криспин си спомни Стилиана в спалнята й, сардоничния присмех, неотличим от този.
— Отвратителен си — каза императрицата. — Комичен вариант на самия себе си, като някаква евтина пантомимна фигура. Нищо ли по-добро нямаш да предложиш или поискаш освен едно опипване в своя мрак?
— Какво друго… изобщо… бих могъл да ти предложа, сестричке? Жена на върховния стратег. Той… задоволи ли те… нощес? В твоя мрак? Или някой друг? О, разкажи ми! Разкажи! — Гласът — свирещият звук — беше накъсан, стържеше все едно че пълзеше в безкраен усукан тунел към неща, затаени някъде дълбоко под земята.
„Добре — отново чу Криспин сред безмълвието на полусвета. — Мисля, че съм права. Тя просто те изпитва. Войната почва. Просто е притеснена. Трябва да си доволен — тя изглежда окаяна, все едно я насилват роби. И стара!“
Като се мъчеше да надвие гаденето, Криспин стоеше, затаил предпазливо дъх, въпреки че присъствието му тук вече не беше никаква тайна. Умът му, замаян, работеше трескаво. И сред целия този хаос един въпрос излетя на воля: откъде знаеха този мъж и това същество тук за войната?