Нещо отвратително имаше в цялата тази работа. Тази птица нямаше нищо общо с онези, които бе виждал и чувал досега. Вътрешният глас не звучеше като на творенията на Зотик. Тази птица-душа говореше с женски глас, горчив и суров, като на жените някъде отвъд Басания: Испахан или Ажбар, или земите, чиито имена дори не знаеше. Беше тъмна на цвят, малка като Линон, но изобщо не приличаше на Линон.
Припомни си, че Далейните бяха натрупали несметните си богатства с монопола над търговията с подправки от Изтока. Взря се отново в мъжа на дивана, така ужасно изгорен, върна се към ужаса си и отново го споходи мисълта: как е жив все още този човек?
И се върна същият отговор, и го уплаши.
„Знам — рече изведнъж птицата в отговор на нещо. — Знам! Знам! Знам!“ И това, което Криспин долови в гласа й сега, беше възбуда, изгаряща като огън.
— Не ме забавлява всичко това — каза императрицата ледено и рязко като Стилиана. — И не виждам смисъл да се грижа за удоволствията ти. Предпочитам моите си, братко. Тук съм, за да те попитам имаш ли нужда от нещо… неотложно. — Натърти на последната дума. — Знаеш, че ни оставят сами съвсем за малко.
— Да… знам. Затова си толкова жестока… да си облечена… още. Сестричке… ела по-близо… и ми кажи. Кажи ми… как те… взе той снощи?
Криспин едва не повърна, като видя как осакатената ръка на мъжа, крива като крака на хищна птица, зарови под мръснокафявата риза към слабините. И чу в ума си смеха на птицата от Изтока.
— Помисли за баща ни — каза Аликсана. — И за предците ни. Ако си вече само това, няма да идвам повече. Помисли, Леканус. Предупредих те миналия път. Сега ще се разходя навън и ще хапна на слънце на острова. Ще се върна, преди да отплавам. Ако отново заваря, че си само това, никога вече няма да дойда при теб.
— О! О! — изхриптя мъжът на дивана. — Колко съм отчаян! Засрамих скъпата ми сестричка! Нашето невинно… хубаво детенце.
Криспин видя как Аликсана прехапа устна и се втренчи в лицето му, сякаш погледът й можеше да проникне дълбоко в ума му. Не можеше да знае, помисли си. Не можеше да знае как безпогрешната й, блестяща измама толкова лесно е надвита. Но все пак усещаше, че по някакъв начин е надвита, че Леканус си играе с нея, и може би тъкмо затова тази стая я плашеше толкова много. И затова все още идваше тук.
Тя не каза нищо повече. Излезе от стаята и от къщата с високо вдигната глава и изправени рамене, както на влизане. Актриса, императрица, горда като богиня от древния пантеон, неиздаваща нищо, освен ако човек не я погледне много, много внимателно.
Криспин я последва. Смехът на птицата кънтеше в главата му. Тъкмо когато пристъпи на слънчевата светлина, затворил очи, за миг заслепен, чу: „Искам да съм там! Леканус, искам да съм там!“
Не чу отговора, разбира се.
— Стилиана никога не го е задоволявала, ако случайно се чудиш. Тя по свой начин е покварена, но никога не е правила това.
Криспин се чудеше колко ли се знае за точно една определена нощ съвсем наскоро, но накрая реши да не мисли за това. Бяха на южната страна на острова, срещу Деаполис отвъд пролива. Екскубиторите ги бяха придружили през гората до друга поляна с още няколко къщи. Бяха празни. Тук явно бе имало затворници някога. Вече не. Леканус Далейн разполагаше с целия остров — и с шепата си охрана.
Вече трябваше да е обед, според слънцето. Надпреварите на Хиподрума скоро щяха да започнат отново, ако вече не бяха започнали; денят неотклонно се движеше към мига на обявяването на война. Криспин разбираше, че императрицата просто иска да изтече малко време, преди да се върне в къщата, за да види дали нещо се е променило.
Знаеше, че ще е същото. Не знаеше само дали да каже нещо за това. Толкова много предателства означаваше едно такова разкритие: спрямо Зотик, спрямо Шайрин и собствената му тайна, собствената му странна и тайнствена дарба. Линон. В същото време онези последни, безмълвни думи на съществото от Изтока бяха все още в ума му, с несъмнения сигнал за опасност, съдържащ се в тях.
Нямаше апетит, когато седнаха да обядват: хапваше вяло от хлебчетата със солена риба и маслините. Виното изпи. Беше помолил да го разредят хубаво. Императрицата предимно мълчеше, още от мига, в който излязоха от къщата. Беше вървяла затворена в себе си и сама чак докато не стигнаха до този бряг. После тръгна покрай водата и се превърна в малка пурпурна точица на каменистия плаж; двама от войниците й я следваха на разстояние.
Криспин седеше на тревата между дърветата и скалите, загледан в променливата светлина на морето. Зелено, синьо, синьо-зелено, сиво.